Бойко и домочадието му - година първа

Тая прохладна вечер премиерът Борисов, гологлав, по халат, вечеряше с домочадието си на двора. Трапезата беше сложена, както по обикновение, под лозата, между бистрия и студен чучур на барата, който като лястовичка пееше деня и нощя.

Фенерът светеше, окачен на клончето на едно люлеково дръвче, което приятелски надвисваше миризливите си люлеки над главите на чедата. А тия бяха многобройни, опустошаваха мигновено хлябове и блюда и напълно оправдаваха турската дума: сомун душманларъ.

Премиерът хвърляше от час на час добродушни погледи на тия запъхтели работници с остри зъби и несъкрушими воденици, усмихваше се и казваше весело: - Яжте, татовата, да порастете! Цачева, налей паницата пак!

Пийте бре, маскари!

Цецка Цачева отиваше при чучурчето, дето изстиваше руйното вино, наливаше и донасяше дълбока фарфорова паница. Борисов я поднасяше, като казваше благоразположено: - Пийте бре, маскари! И паницата изреждаше всичкия народ. Очите светваха, бузите се зачервяваха и народът си облизваше с наслаждение устните.

Премиерът имаше свой практически възглед за възпитанието. Човек от прежното време, той със своя естествен здрав смисъл разбираше добре човешката природа и знаеше, че онова, което се запрещава, по-силно се желае. По тая причина той направо поверяваше на близките си ключа от ковчега с парите.

- Иди отвори севлевия сандък и ми донеси кесията с минцовете! Друг път поръчаше: - На, татовата, иди ми отчети от панерчето с жълтиците двайсет рубета, та да ми ги дадеш, като се върна. - И излизаше.

Като беше постоянно слисан с премиерските си работи, Борисов само на трапезата виждаше народа си вкуп и тогава допълняше възпитанието му по доста своеобразен начин: - Фидосова, не се пресягай така на софрата, не бъди такваз фармасонка. - Трайчо, що си се разкопчал като ахиевски читак? - Дянков, сбери си дългите мотовили, да се сместят и други хора. Кога вдигнем ДДС-то, тогава се разтягай.

Но само когато беше разположен Борисов, наставленията му имаха такъв тон; сърдит ли беше нещо, на трапезата царуваше гробно мълчание.

А телевизорът го обичаше…

Той имаше едно славолюбие - да бъде първенец на селото. И всякога биваше, понеже се ползуваше с обща почет и доверие. На тая скромна обществена длъжност Борисов не щадеше ни труд, ни време да се появява на телевизора, а телевизорът го обичаше, като изключим едно-единствено недоразумение кога му обърна фотоса наопаки.

Беше човек около петдесетгодишен, с висок ръст, напращял. Лицето му, червендалесто, но опалено и позагрубяло от слънце и ветрове поради честите му игри на футбол на игрището в Борисовата градина, имаше сериозно и студено изражение, даже и кога се усмихваше. Големите му, надвиснали над очите му вежди усилваха тоя строг тон на физиономията му.

Борисов седна пак на постланото с червен китеник одърче, загнездено между високия чемшир, и запуши чибука си. Министрите, депутатите и съветниците се разположиха по-свободно на чергата до шумящата баричка.

Тая вечер премиерът беше в добро настроение на духа. Той с любопитство следеше боричкането на ситите, с розови бузички депутати, които цепеха въздуха със звънливите си смехове - най-често по приетите законопроекти. На всеки миг те образуваха живописна група, из която шумно излазяха крясъчета, весели кискания, сърдити гласета: те приличаха на рояк птичета, що играят из клоните.

Но тая невинна радостна игра сдоби изведнъж по-войнствен характер: ръчичките замахаха по-живо, разменяха се малки юмручета, чуха се застрашителни крикчета и се дигна писък и врява - птичият концерт се обърна на сражение.

Волене, стига си плашил с тия турци!

Победители и победени - всички се затекоха към Борисов да се тъжат или оправят. Сега от безпристрастен зрител премиерът се обърна на съдия и издаде присъда. Някои – като Вежди Рашидов, който току зер бе обединил националното позорище и операта в тлака за ръченици, той погали по главичките. Други – като Лъчезар Иванов, потегли за ушите, а най-малките той целуна по бузките. И народът се умири.

Сега най-малкото политиче, което спеше в ръцете на Волен Сидеров, разбудено от шума, изплака. - Спи, Митко, спи, че турците ще дойдат да те грабнат - казваше му Сидеров, като люшкаше евродепутата от "Атака" Димитър Стоянов на коленете си. Борисов се навъси. - Волене - каза той, - стига си плашил с тия турци! - Ех, така зная аз - отговори Сидеров, - и нази са с турци плашили... та и не са ли за плашене, да ги порази Господ!
- Аз кога пораста като бачо Цветанов, ще взема нашата калъчка и ще натръшкам на земята и турци, и бандити - извика Митко. - Сега мирувайте, да чуем бачо ви Божидар Димитров какво ще ни разкаже днес по "Памет българска". - За наследството на царския престол. - Остави ги тия, кажи нещо за наследството от тройната коалиция...

Борисов не довърши думата си. Изрухтя нещо в тъмното дъно на двора; керемиди паднаха с трясък от стряхата на зида. Министрите и депутатите изкукудечиха уплашени и се разхвърчаха насам с настръхнал перушиняк. Вицепремиерът Цветанов, който събираше там прострените ризи, изпищя и завика: "МВР! ГДБОП!"

В двора настана страшна смутня. Депутатите се изпокриха из стаите, министрите се не чуха, не видяха, а Борисов, който беше храбър, след като надникна в тъмното място, отдето дойде шумът, изчезна в една врата. Подир малко излезе из друга, при обора. Той държеше два пищова.

Бате Бойко, не се бой, твои хора сме!

Действително, чужди човек имаше там в сянката, между кокошарника и обора, но тъмнината беше тъй гъста, че нищо не личеше. Борисов насочи пищова, сниши се и извика страшно: - Стой! Той почака един миг с пръст на запънката. - Бате Бойко - прошушна един глас. - Кой е тука? - попита Борисов. - Бате Бойко, не се бой, твои хора сме!

Тогава Борисов излезе из обора, приближи се в мрака до нощните гостени и като видя кои са, ги въведе в сламеника. - Вие ли сте, бре? Тая нощ ще нощувате скришом в обора, да не ви закача прокуратурата. Гладни ли сте? - Благодарим, бате Бойко, ние нивгаж не сме бивали гладни. - Не, тряба да хапнете. Па после да си побъбрим и да я нагласим - казваше Борисов, като сваляше полека чакмака на пищова си.

Той ги остави и се завърна дома, където депутатите и министрите, като го видяха жив и здрав, извикаха и го уловиха за ръцете, като че се боеха да не излезе пак. - Само разбудихме махалата - каза той, като увираше пищовите в кобурите, що висяха на стената. Домашните се успокоиха.
В тоя час вратнята се похлопа яката. Борисов излезе на двора и попита: - Кой хлопа? - Г-н премиер, отвори! - извикаха по английски. - Брюксел - прошушна си премиерът безпокойно. - Трябва да ги скрием на друго място.

И без да обръща внимание на новото хлопане на вратнята, затече се в обора. - Ах, ще са бегали, завалиите - каза Борисов. На всеки случай той им извика няколко пъти и като не доби отговор, се върна към вратнята, която се хлопаше силно, до строшване.

Автор: Любослава Русева, в. „Дневник”

Редактор: Александър Андреев