Борисов и завоят към политическото средновековие

Коментар от Даниел Смилов:

Кризата с коронавируса направи съвсем отчетлива следната дългосрочна тенденция в десния политически спектър. В икономически план всички развити държави предприеха масивна държавна подкрепа за икономиката. И САЩ, и ЕС вече изразходиха и планират да изхарчат трилиони публични средства, за да стимулират своите стопанства. Както и да се облича идеологически, тази политика е модерна интерпретация на идеите на Джон Мейнард Кейнс -  вдъхновител на Рузвелт в САЩ и на следвоенното възстановяване в Западна Европа. Сега просто всички отново са кейнсианци и в това отношение няма голяма разлика между Тръмп и Байдън, Джонсън и Стармър, Меркел, Макрон, Путин и Ердоган.

Към тази група може да добавим и Бойко Борисов и ГЕРБ, които предложиха първия от десетилетия насам истински кейнсиански бюджет на България. В него има сериозно поемане на нов публичен дълг, увеличен бюджетен дефицит и разходи за социални дейности. Раздаването на пари на калпак с цел стимулиране на потреблението намира различни изрази в този бюджет, но не е изключено българите (както и много други европейци) в някой момент да започнат да получават пари директно в сметките си за смекчаване на ефектите от кризата. Където всички, там и гол Хасан, както се казва.

Като Барон Мюнхаузен

Не е ясно дали тази Барон Мюнхаузенова стратегия - да се издърпаш от икономическото блато сам за косата с повече харчене - ще е успешна: времето ще покаже. Но така или иначе светът, а и в частност България, няма друга стратегия за справяне с кризата. Правителството след Борисов също ще предприема подобни мерки, като надеждата е в тях да има повече дългосрочна мисъл за решаване на структурни проблеми и по-малко желание за предизборно предразполагане на електората. Два примера са достатъчни в тази посока. Вместо да се раздават социални помощи на богатите (наравно с тези за бедните) и да се дават по 50 лева на всички пенсионери, кейнсианската ситуация би могла да се използва за дългосрочни смислени реформи в социалната и пенсионната сфера. Вместо това ГЕРБ решиха да дадат предизборен рушвет на възможно най-голям кръг от потенциални гласоподаватели.

Възприемането на кейнсианските идеи от страна на десни партии безспорно води до политическо обезличаване на някои от тях. Още повече, че поне в Източна Европа се наложи и всеобща политика на ниски (и плоски) преки данъци, която трудно ще бъде ревизирана сериозно в бъдеще. Дори тези, които предлагат отмяна на плоския данък в България, имат предвид по-скоро малки корекции: въвеждане на необлагаем минимум (което е цивилизовано и необходимо допълнение) и вкарването на малко по-високи квоти от около 15% на високите доходи (което е по-спорна мярка с неясен нетен ефект). Дори с такива корекции България би си останала страна с много ниски преки данъци в сравнителен план.

Това са реалните ограничения, в които съвременната политика се разгръща. И десни, и леви партии трябва да се съобразяват с тези ограничения. Нито десните могат да се откажат от кейнсианските програми, нито пък левите могат да наложат политика на високи данъци.

За лидери с голяма тежест и авторитет, като Ангела Меркел например, тези ограничения не са голям проблем. Хората ги разпознават като принципни, последователни и добри управленци, а в кризисна ситуация доверието към тях расте. Те успяват да обединят обществото около собствените си програми и да направят и малките икономически разлики със своите опоненти политически значими. В крайна сметка дори в една кейнсианска среда десните може да са по-пестеливи и по-загрижени за дългосрочната финансова стабилност от левите.

В общества като САЩ, Полша, Унгария и други конвергенцията на десните и левите в икономиката имаше обаче и друг ефект: завой на някои десни партии в средновековна посока. Политици като Тръмп и Качински заложиха на максималната обществена поляризация и тъй като тя не е възможна в икономиката, те избраха културната сфера за отличаване от центъра и лявото. Така се стигна до намигванията на Тръмп към белите супремасисти (от които той се разграничи открито едва наскоро), ескалацията на конфликтите между мнозинство и малцинства, полуприкритата хомофобска реторика, пълната забрана на абортите в Полша и възможната отмяна на "Roe v. Wade" (делото, легализиращо абортите) в САЩ и т.н.

Спорно е дали Тръмп и компания се появиха, защото хората изведнъж станаха консервативни от почти средновековен тип. Или пък обратното - политици като Тръмп, разчитащи на поляризацията като компенсираща стратегия за липсата на идеология и управленски опит и умения, създадоха търсене за един дълбок и провинциален по своя характер социален консерватизъм. Факт е обаче, че в редица общества политическата надпревара беше изместена от подобни политици в културната сфера: те станаха защитници на историята на нацията, на паметниците ѝ, на сексуалната ѝ идентичност и репродуктивния ѝ потенциал. “Културният” завой надясно не е нещо повече от етнизация, биологизация и връщане на религията директно в политика. А това са маркери на политическото средновековие, с които светът всъщност беше скъсал след Просвещението или поне след Втората световна война. Тази раздяла обаче може и да се окаже само временна.

А в България?

Къде е България в тази обща картина? Ключово за разбиране на нашето място в нея е случващото се в ГЕРБ, а донякъде и в БСП. В европейски план Борисов беше застанал до Меркел и в този смисъл не се присъедини към лагера на средновековното дясно: Орбан, Салвини, Качински, Льо Пен, Вилдерс и т.н. В домашен план обаче той прикотка “Обединените патриоти” и дори сигурно обмисля да се яви на следващите избори заедно с тях. Домашният завой към средновековното дясно започна с отстъплението на ГЕРБ за Истанбулската конвенция и навярно ще ескалира до опити да се блокира пътят на Северна Македония към ЕС.

По вътрешни убеждения Борисов не е средновековно десен - той е суеверен, но все пак светски човек. Но и Тръмп всъщност е един нюьоркски бонвиван, за когото няма особено значение дали държи Библията нагоре или надолу. Проблемът е, че поставени до политическата стена, подобни хора са в състояние да се обърнат за спасение към средновековното дясно.

А Борисов безспорно е до политическата стена. Не са му останали маневри и други ресурси, освен обществена поляризация по “културни теми”. Персонално той е дискредитиран не само в България, но вече и в чужбина. Изповедта на “многото грешки” пред Туск показва, че ЕНП му е дала някакъв временен сертификат за търпимост, който едва ли е със срок по-дълъг от няколко месеца.

В такава обстановка пред него са останали две възможности - кейнсианско харчене на средства и завой към средновековното дясно. Борисов вече използва първата възможност. По отношение на втората е по-колеблив, макар и да тества водата. Едно от нещата, което го възпира да прибегне към този отчаян ход, е, че ЕНП все пак му даде надеждата, че ще може да се договори с тях и за в бъдеще.

А има и друг куриоз в българската ситуация. Ако Борисов сериозно прегърне средновековното дясно, той ще трябва да застане рамо до рамо с Корнелия Нинова, която вече направи завой в тази посока. "Консервативният социализъм” на Нинова е същият този синтез между кейнсианство и скептицизъм към малцинствени права и свободи, водещ до политизация на етноса, религията и сексуалността. В това пространство отскоро се засели и главният прокурор Иван Гешев, чиято дейност не се отличава много от тази на политическите партии. Той пък се дефинира като “християнсоциалист патриот” - тоест, леви икономически политики, съчетани със социален консерватизъм от религиозен тип и с национализъм. Съдържателно “средновековното дясно”, “консервативният социализъм” и "християнсоциалният патриотизъм” са едно и също нещо. С различни нюанси, етикет и опаковка.

От какво има нужда България сега

Полузавоят на ГЕРБ в тази посока отваря сериозно място за просвещенското дясно, което стъпва на след-средновековни ценности: правовата държава и правата на хората, уважението към институциите с граждански и светски характер, свободната пазарна инициатива, експертността и благоразумието. България има нужда и от просвещенско дясно, и от просвещенска левица, а предстоящите избори са възможност за тяхното утвърждаване. Възможност, която не бива да се пропуска.