Омраза и завист?

Смятам, че всеки е виждал по сувенирните щандове малките глинени плочки с форма на скрижали, на които са изписани прочувствени послания като „Скромността е за хора, които нямат други качества“, “Живей по ръба! Ако не си там, напразно заемаш мястото” и пр. Те весело препращат към познати народни мъдрости и предизвикват смях, защото обръщат с главата надолу общоприети морални идеали. Четени под социологическа лупа надписите съдържат ценна информация за настоящите доминанти в българското всекидневие, често обобщавани като характеристики на “културата на прехода”. Може да звучи странно, но на чуждестранен инвеститор чрез няколко такива “мъдрости” могат да се обяснят основните аспекти на българската управленческа система и мениджмънт - естествено, най-добре е да го стори професионален интеркултурен треньор, който умее да насочва клиента си към неутралното и безоценъчно разшифроване на културната информация, скрита в надписите.

Тънкостите на интеркултурното обучение са интересна тема, но не за тях пиша тук. Бях забравила за керамичните плочки и техните послания, когато пред очите ми попадна есето на Катерина Хапсали в списание “Тема” (46/2014) под заглавие “Мария от Стара Загора”. То ме стъписа със силната омраза, излята нашироко и без задръжки в целия текст, която на първо четене изглеждаше необоснована. В есето се говори за две бивши приятелки, които са следвали заедно в САЩ. Едната от тях остава там, а другата, разказвачката, решава да се върне в България. След няколко години двете се срещат в София и се сравняват една с друга. Съпрузи, деца, работа, къщи. Нищо необикновено дотук. Само дето разказвачката с омраза осъжда своята някогашна приятелка заради избора ѝ. Защо е тази омраза? – запитах се.

Завист и омраза?

В този момент се сетих за една от моите керамични плочки и посланието на нея: „Завистта няма почивен ден“. Изведнъж се оказах с ключ към втория прочит, сега вече не спокоен, а силно вълнуващ и предизвикателен. Значи ли, че когато съм в България, всички ме мразят? Моите характеристики ме различават от Мария, но може би, без да искам, давам други поводи за омраза? Трябва ли да крия, че живея и работя в Мюнхен? Как да постъпвам в случаите, когато неволно се издавам? Трябва ли да се огранича в общуването, за да се опазя от омразата?

Любопитно ми беше да сравня моята реакция с реакцията на други мюнхенски българки. Разпратих “Мария от Стара Загора” на няколко близки от българското ми обкръжение и ги помолих за коментар. Отговорите, които получих бяха различни, къси и дълги, емоционални и сдържани. Но имаха и много общо. Общо беше негодуванието срещу омразата, чувството за превъзходство и привидното родолюбие, които струят от текста. Какви са причините за възбудата на героинята срещу приятелката от студентски години? Какво ѝ е причинила Мария, за какво престъпление става дума? Нима разказвачката не е избрала сама начина си на живот, не е ли удовлетворена от това, че има семейство, здраво бебе и професионален успех? Защо страда от наранено достойнство и с псевдо-героичен жест плаща общата сметка?

Всички емигранти - в общ калъп

В отговорите на мюнхенските българи имаше и друго общо. Без да са чак толкова заможни като Мария, те някак се бяха разпознали в нейно лице. И се притесняваха, че в България и тях всеки път ги слагат в графата „българката от Запад“, на която „нещата тук не са ѝ ясни“ и затова е „по-добре да не се бърка“. При това с безапелационната откровеност, че „ти вече не принадлежиш към нас“ и затова „не се и опитвай да ми споделяш проблемите си“.

Подобни калъпи се налагат върху всички емигранти. Стената между “тях” и “нас” е невидима, но винаги силно осезаема. Българите от чужбина - чужденци в България? Реакциите на отблъскване са различни, но у емигрантите превес обикновено взима решението в крайна сметка да загърбят всичко българско.

Тук въпросът вече надраства личните обиди и става политически

В годините на НРБ, когато по обясними причини на официално равнище темата за емигрантите се отминаваше с мълчание, в тесните приятелски и семейни кръгове екзотичните разкази за близките зад граница разнообразяваха сивия социалистически бит. Редките им гостувания в България бяха вълнуващи събития, а самите гости автоматично получаваха вип-статут. 1989-та година и особено членството в Европейския съюз рязко промениха начина, по който се гледа на “сънародниците от чужбина“. За тях битуват митовете за “успелите българи”, но и за“лузърите”, както и мантрите “те имат пари, но ние имаме тръпка” или „те не знаят как ни е на нас“. Общественият и медийният образ на диаспорния българин днес се определя от един стабилен ментален фон, в който централна роля играят омразата и завистта, безсмислени и ялови, но временно успокояващи емоции.

Как на този фон могат да се градят политики за българите в чужбина? Как да се реализира Националната стратегия за българите в чужбина? Гражданската и политическа ангажираност на днешната диаспора е факт, за който свидетелстват дългите опашки за гласуване пред посолствата и консулствата по време на избори, инициативите за български училища, помощни акции и обществени съвети. Възможно ли е този импулс от енергия и всеотдайност да затихне заради тривиални, нерефлектирани емоции като тези, които се проектират върху фигурата на Мария от Стара Загора? Дано не.

Юлиана Рот е професор по Интеркултурна комуникация в университета „Лудвиг Максимилиан“ в Мюнхен