Българският манталитет

Може да звучи банално, но корените на масовата податливост на корумпиране във всички етажи на държавния апарат се крият именно в липсата на гражданско общество, от една страна, и от друга страна, в здраво заседналата представа за държавата като някакъв неподсъден, своего рода феодален "Левиатан", при който си или всемогъщ господар, или безсилен слуга. Така е и при псевдо-егалитарния режим на българската комунистическа партия, по време на половинвековното й господство, като се започне с "култа към личността" през 50-те години и се стигне до конституцията от 1971 г., която постановява не равно право за всички, а тотална претенция за водещата роля на партията.

Да направиш удар в България

Какво означава това? Ами, означава, че ако си хитър, изчакваш удобния момент и незабелязано от другите изведнъж забогатяваш, "безскрупулно"; защото да имаш скрупули, това е възможно само там, където съществуват общоприети и задължителни за всички ценности, които някой нарушава с грабежа си. Само че тези ценности перманентно се потъпкват тъкмо от тези, които като демократично избрани представители на народа би трябвало да ги защитават и пазят, така че малкият човек наистина се страхува от опасния шеф на мафията, но същевременно и му завижда, тайно дори му се възхищава на умението да извлича от ситуацията полза за себе си.

Има според мен нещо шизофренично в това, че същите интелектуалци и писатели, които след 1989 г. непрестанно се представяха за критици и непримирими противници на тоталитарната държава, в която бе преминал част от пътя им на духовни труженици, не се умориха да говорят за "упадък на ценностите" предвид на явните криминални явления в обществото след политическата промяна - само защото насилието, което преди се вършеше в тъмните мазета на милицията, сега се извършва насред улицата, пред очите на обществеността.

Идеологически несъкратената, неподправената и неиструментализираната история на България тепърва трябва да бъде написана - и то като разказ. Впрочем, това вече става и предизвиква продуктивна метаморфоза на погледа към собственото минало. Интересно и логично ми се струва, че този тип освобождаване тръгва не от по-младите писатели и интелектуалци, а именно от днес над 60-годишните.

Разказ за българската съдба

Очевидно е, че всички те, които почти без изключение имат да кажат нещо важно за България и нейното тъй често трагично прекъсвано развитие като национална държава, са имали успех по време на комунизма, все едно дали са се отнасяли положително или пък критично към режима. Явно точно те имат достатъчно вътрешна мотивация да напишат наново историята на България, защото само по този начин и собствената им биография няма да бъде лишена от значение и смисъл.

Те са достатъчно умни, за да знаят, че мястото им в историята вече не зависи от това дали се харесват на една или друга партийна инстанция, то зависи вече само от две неща: дали българският читател им вярва и дали са в състояние да му предложат модерен, достатъчно добре изграден, живо представен разказ - разказ, който да се хареса и на международната публика, да я заинтригува с българската съдба.