В България всичко е шест, нали?

В един от последните работни дни на Народното събрание, в средата на месец юли, парламентарната комисия по правни въпроси отдели часове за дебати по първите текстове от поправките в Закона за съдебната власт. Не за да обсъжда как магистратите да станат по-отговорни, не за да дискутира как системата да си върне поне част от загубеното доверие, дори и не за да се закичи за пореден път с думата „реформа“. А просто за да премерят сили двете лобита - едните искат да дадат още привилегии на членовете на Висшия съдебен съвет, а на другите им е неудобно да го направят. Но нито една от двете групи нямаше за цел да премести съдебната система малко по-нагоре в скалата на всеобщо недоверие.

Няколко часа по-рано парламентът окончателно одобри промените в Изборния кодекс, които въвеждат откровено дискриминационни ограничения за гласуването на българските граждани в чужбина - до 35 секции, което автоматично и нарочно ще ограничи гласоподаването от Турция. Нямат значение протестите на българи от различни точки на света, нямат значение доводите за равноправие, нямат значение дори чисто практическите аргументи, че проблемът с подозираните измами не е точно в броя на секциите, а на съвсем различно място. Така българската държава продължи да пътува надолу. А нито един от политиците не е обещавал да я води натам.

Стъпка по стъпка

Разбира се, че подобно заключение звучи крайно. Защо пък държавата ни да върви надолу, след като си имаме стабилност, номинален икономически растеж и... май е само това. И то по никакъв начин не отменя тревогата от промените в Изборния кодекс, приети с открито незачитане на общественото мнение. Не отменя и самодоволството, с което властта влезе в режим на хвалене на министъра на културата Вежди Рашидов, когато журналисти и учени поискаха оставката му заради неприкрития натиск над журналист от обществената телевизия БНТ. Не отменя и спокойствието, с което управляващи и опозиция дружно запълниха новия състав на Комисията за защита на конкуренцията с партийни кандидатури, изритвайки единствения доказано независим и високо образован кандидат - икономиста Георги Ганев.

Тази тенденция винаги е била присъща на управлението, но стана ясно различима от 9 декември насам, когато огромно парламентарно мнозинство отхвърли идеите за съдебна реформа през Конституцията. Оттогава усещането за движение назад, вместо напред, става все по-лесно доловимо. Думата „реформи“ постепенно напусна публичното говорене, а отхвърлени проекти като АЕЦ „Белене“ отново пълнят сутрешните блокове с идеята за тяхното съживяване. Всички предизборни обещания за различен втори мандат на ГЕРБ, за повече чуваемост към гражданското общество, за прозрачност и дългосрочност, вече звучат смешно неадекватни. Единствената видима цел на управлението е да продължи да бъде управление. С най-малкото възможно съпротивление, разбира се.

И без досадници, моля!

Най-видим в тази ситуация е стремежът на управляващите да удавят всяка критика към тях. Искането на няколкостотин граждани за оставка на министъра на културата бе неутрализирано с безпрецедентна акция по спасяването му - контраподписки, телевизионни участия, отворени писма... И всичко това с едничката цел да започнем да обсъждаме личността на министъра, а не властовия навик за притискане на медиите, който Вежди Рашидов просто откровено издаде. В този сюжет влезе дори главният прокурор Сотир Цацаров, който внимателно бил проверил имената на искащите оставката на министъра, за да открие някакви неща.

Кое от всички тези неща е нормално? Властта върви срещу хората, а главният прокурор брои несъгласните. Тази тактика е засега печеливша, защото никой няма толкова много енергия, че да се противопоставя публично на всяко едно действие и да се опитва да компенсира всеки един дефицит на младата ни демокрация. И вместо някой да попита главния прокурор защо изобщо си позволява да брои недоволните от правителството, той безпроблемно разхвърля вината за провалите върху всички останали институции. Но пък него никой вече не го пита какво и защо прави. Даже и в Народното събрание тази тема е демоде.

А в това време единствено посланикът на Франция дразни тишината със своите повтаряния, че Пеевски е олигарх и че в България върховенството на закона е само пожелание. Но винаги има дузина подготвени гласове, които да отрекат правото му да се меси в нашите суверенни дела, защото при нас всичко е шест. Взимаме парите и отхвърляме правилата. И вървим само нагоре, нали?