История на виенското кафене

Виена през 1685 година. Турската обсада е паднала преди 16 месеца. Войната срещу Османската империя все още не е приключила, но вече се води на други фронтове. Сега Виена може да насочи внимание към нещо по-приятно, например към насладата от кафето. На 17 януари 1685 година един арменец, наричащ себе си Йоханес Диодато, получава лиценз от кайзера за своето кафене и изключителното право "20 години единствен да продава това ориенталско питие и да не отстъпва това право никому под страх от конфискация и глоба от 20 марки."

В цялата обвеяна от легенди история на виенското кафене тази не толкова впечатляваща случка има едно предимство. Тя е исторически доказана и посочва точната дата на възникването на виенското кафене. Въпреки че се разказва легендата как примерният куриер Колшитски, преоблечен като арабин, се промъкнал през обръча на обсадата, за да съобщи на френските войници, че Виена се нуждае от помощ. След това поискал като възнаграждание за службата си по време на обсадата през 1683 година чувалите с кафяно зърно, зарязани от турците.

Дискусии на трезва глава

Тази история обаче отдавна е разнищена в историческите проучвания, които доказват, че не е твърде достоверна. Историкът Карл Тепли например пише: "По онова време хората в Османската империя познават кафето от век и половина. Въпреки съпротивата на някои религиозни фанатици, около 1560 година то се е разпространило почти до Будапеща. Смехотворна е представата, че Виена, разположена на ръба на османския свят и свързана с него чрез хилядите нишки на войната и мира, е трябвало първо да позволи да бъде обсадена от Кара Мустафа, та след това да може открие кафето".

Първоначално от Арабия, а по-късно от плантациите на колониалните сили кафето постепенно завладява целия свят. Кафенето на Диодато в никакъв случай не остава единствено по рода си. И без кайзеровата благословия, кафенетата от години се разпространяват навсякъде. И то не само във Виена, а и във Франция, Нидерландия и Англия. В края на 17-и век в Лондон процъфтяват най-малко две хиляди кафенета. Те се превръщат в места за обществени дискусии на трезва глава. В механите дискусиите биха протичали по съвсем друг начин и неслучайно в едно историческо съчинение е записано следното: "Кафенетата детронираха ужасните механи, където само до преди половин век младежите се въргаляха между бъчви и леки жени".

В кафенето всички са равни

Така пише през 19-и век френският историк Жюл Мишле и хвали кафето като лекарство за здравия разум и "силна храна за мозъка, която за разлика от алкохолните напитки, повишава чувствителността и трезвото мислене".

В наши дни дори философът Юрген Хабермас обяснява как в кафенето социалните граници се заличават. "Кафенето осигурява непринуден достъп не само на избрани кръгове. То е място, което привлича и широки слоеве на средната класа, дори занаятчии и бакали", пише той.

Лейтенант Густл, главният герой от едноименния разказ на Артур Шницлер, разсъждава дали да не би трябвало да си тегли куршума, защото е позволил един пекарин незаслужено да го обиди в кафенето. "Когато влизам сутрин в кафенето, той винаги седи там и както всеки ден, играе с господин Шлезингер и с продавача на изкуствени цветя... Не, така не може да продължава! Така не може..."

Като микрокосмос, където личното и публичното си дават среща, виенското кафене добива невероятна известност. Без кафенета като "Гринщайдл", "Централ" и "Херенхоф" духовният живот във Виена щеше да е просто немислим. Почти няма исторически анекдот, който да не е свързан с някое от тях. Виенските кафенета са и запазена туристическа марка. Те и свързаният с тях стил на живот са надживели досега всичко. Макар че някои любими кафенета е трябвало да затворят врати или пък са се променили до неузнаваемост. Между другото, и кафенето на Йоханес Диодато не се е задържало вечно.