Великобритания: Най-тежката криза от 1945 насам

Кривите политически сметки и грешни обществени развития във Великобритания се смесиха в тежка, отровна амалгама. От месеци насам Обединеното кралство е напълно непредвидимо, а сега вече се поражда и загриженост за стабилността на страната. Растящите социални напрежения, засилващият се терор и предизвиканото от избирателите преориентиране на политическата координатна система срещат един почти пълен вакуум на властта. Британски коментатори говорят за най-тежката национална криза след Втората световна война, а може би дори и след края на Английската революция от 17-и век. Мнозина съзират първопричината за сегашната трагедия в онази реч на Дейвид Камерън, в която бившият премиер обяви, че ще има референдум за членството в ЕС.

Това е вярно дотолкова, доколкото напреженията в политиката и обществото вероятно щяха да останат поне за още известно време незабелязани, ако го нямаше всенародното допитване. Всъщност референдумът преди година беше не толкова стартов сигнал за кризата, колкото неин ускорител. Хората гласуваха против ЕС, защото мнозина от жителите на Острова видяха в това шанс да излеят дълго трупаното си недоволство от "истаблишмънта". Това недоволство се корени в развития, започнали още преди десетилетия – например с "Големия удар" на лондонския финансов свят през 1986 година, който радикално промени правилата за функциониране на финансовите къщи и конгломерати, а може би още от 1979 година, когато на власт дойде Маргарет Тачър.

Нейната политика на "слабата държава" и "всесилните банки", която беше продължена от новите лейбъристи и може би приключи при правителството на Камерън, задълбочи пропастта между богати и бедни, между Лондон и останалата част на страната. Във Великобритания се разпространи и усещането, че огромният приток на мигранти от времената на Блеър е надхвърлил всякакви разумни граници и застрашава не само нивото на доходите, но и културната идентичност на британците.

„Англия ще стане отново английска”

Двойното недоволство от това беше вярно доловено от Тереза Мей, която го трансформира в конкретни политически намерения. Тя обеща, че държавата по-силно ще се ангажира в помощ на "хората, които едва свързват двата края" и Брекзит, който ще възпира миграцията. Целта: Англия отново да стане по-английска. А съпротивата срещу това  се оказа неочаквано вяла, макар страната по традиция да е неразривно свързана със света.

Месец преди референдума стана ясно, че голямото болшинство от британците подкрепят това „връщане в миналото”. Но впечатлението се оказа измамно, а новият консенсус – твърде крехък.  Фактът, че на последните избори консерваторите проиграха преднина от близо 20% пред лейбъристите, не може да се обясни с тактически грешки или неверени социологически данни. Провалът на Тереза Мей и невероятният възход на нейния съперник Джереми Корбин по-скоро разкриват дълбоката несигурност на британците дали поетият от тях път е верният.

Едва сега, точно година след вота за излизане от ЕС, става забележим целият мащаб на кризата. Центробежните сили в обществото се засилват, което си пролича както от пресилените реакции на пожара в Гренфел тауър /"Това е убийство!"/, така и от нападението срещу мюсюлмани, на които извършителят явно е искал да си отмъсти заради ислямисткия терор в Обединеното кралство. Политиката реагира безпомощно, включително и поради това, че в нейната изконна сфера на действие нищо не помръдва - нито напред, нито назад. Повечето граждани наистина бяха за излизането на страната от ЕС, но нито един от възможните модели за брекзита вече не събира мнозинство в парламента.

„Твърдият курс” на Мей е сам по себе си убедителен, но се натъква на растящата съпротива на онези, които се опасяват от загуби за икономиката. Един „мек брекзит”, който би дал достъп на Великобритания до вътрешния европейски пазар, обаче се отхвърля от всички, които гласуваха за по-голям национален суверенитет. Ново издание на референдума  минава за немислимо.

Има ли кой да направлява страната?

Едно умело политическо ръководство би могло да помогне в тази ситуация, но начело на правителството дилетантства една пречупена жена, която съвсем очевидно не знаекакво прави и чиято партия засега все още я търпи. Новата ѝ куха мантра гласи: „Да си вършим работата”, макар че не е ясно за каква работа точно става дума. По-скоро рано, отколкото късно тя ще падне от власт и в партията ѝ ще се разгори нова борба за надмощие, а може да има и нови избори.

А когато британската кралица тържествено представи скалъпената в последния момент правителствена програма, може да се породи впечатлението, че британската политика се крепи единственото на церемониалната си помпозност.

От всичко това би могъл да спечели Корбин, който бива подкрепян от все повече млади хора. Те се доверяват на един човек, който дълго време отхвърляше ЕС като неолиберален проект на елитите, който смята НАТО за отживелица, а на важните въпроси за брекзита, миграцията и социалната политика дава популистки и неясни отговори. Британците, които повече от всеки друг народ се прекланят пред олтара на здравия човешки разум, сега загубиха политическия си център и своя вътрешен компас. Никой друг, нито дори европейските правителствени ръководители не биха могли да им измислят по-тежко наказание от това.

Йохен Бухщайнер, ФАЦ

Frankfurter Allgemeine Zeitung

www.faz.net

Всички права запазени

Frankfurter Allgemeine ZeitungGmbH, Frankfurt am Main