Всичко ли зависи от Борисов?

"По разпореждане на министър-председателя и председател на ГЕРБ Бойко Борисов, депутати от партията ще внесат в парламента предложение за отмяна на забраната за къмпингуване и паркиране в зона А по Черноморското крайбрежие." Такова прессъобщение получиха в началото на седмицата ресорните репортери, отразяващи правителството.

На първо четене текстът трябваше да успокои разгневените граждани, които с протести излязоха да защитават дивото къмпиране и почивките сред природата. Точно това и се случи - решението на министър-председателя доведе до радостни възгласи сред част от привържениците на къмпингуването. Малко по-късно се проведе и протест срещу столичните приюти за бездомни животни. Той обаче не завърши пред общината, където би трябвало да се отправят подобен тип искания, а пред Министерския съвет. Защото гражданите искаха да бъдат изслушани от премиера, "за да се промени нещо".

Демокрацията като имитация

Тези две събития нямат нищо общо по между си. Но те показват една тревожна закономерност, която не е неизвестна, само че звученето ѝ е все по-притъпено от липсата на адекватни политически субекти. А именно: в България демокрацията е имитационна и всичко зависи от решенията на един-единствен човек, изживяващ себе си като демократичен самодържец.

Министър-председателят и лидер на ГЕРБ "разпорежда" на депутатите "си" да разпишат коренно противоположни законови разпоредби на текстове, гласувани и предложени от тях самите само преди дни. Според основния закон на страната, народните представители в една парламентарна република, каквато все още е България, трябва да изработват законите, а изпълнителната власт (от която е част и премиерът Борсов) - да ги изпълнява (затова е и изпълнителна).

Подобен държавнически сюжет обаче изглежда невъзможен - въпреки имиджовите усилия, които полага премиерът, за да изглежда във втория си мандат като "нов". Но Бойко Борисов не само, че не е нов, ами дори не си е взел и поука от политическите си грешки между 2009 и 2013.

Три фрапиращи случая

Примерите за това са много, но три особено фрапиращи случая от последните седмици показват, че премиерът си е все така манталитетен самодържец, само че скрит под благовидната маска на кооперативен коалиционен играч.

Най-пресният пример е вече споменатото "разпореждане" на законотворчество, сведено до осведомяването на депутатите през пресцентъра на правителството. Месец преди това премиерът спря обществени поръчки, свързани с фирми на Делян Пеевски. Борисов обяви края на "хранилката" за ДПС-депутата в една ранна февруарска сутрин, а след това редица експерти се впуснаха във взаимноизключващи се твърдения, които трябваше да оправдаят правно волята на първия държавен и партиен ръководител.

Премиерът бе започнал неистова битка за своя образ в общественото огледало (по разговора му с граждани в Лондон) и не се смути от въпроси като този: дали след като еднолично може да спре договори за милиони с публични пари, не може също така еднолично без процедури и правила да ги "сключи"?

Последвалата публична разлъка с доскоро партньорската на ГЕРБ партия ДСБ пък произведе друг обществен театър, разигран от министър-председателя. Той завърши с разваляне на лансирана и приета от партията му процедура – тази за попълване състава на Комисията за защита на конкуренцията. Любопитен момент е, че за председател на регулатора бе номиниран Росен Желязков - юрист, верен на Борисов още от годините на Столична община, който обаче освен с блясъка на близостта си с премиера, не блести с експертиза в областта, в която трябваше да се превъплъти като пазител на закона.

А чии са невзетите решения?

И ако до момента сме се съсредоточавали върху имитацията на демокрация и познанието, че решенията, които се вземат в държавата, са еднолични, то вече е крайно време да погледнем и към онези решения, които остават невзети. И, разбира се, да си зададем въпроса: чия е волята за това?

След като властта в България е доказано еднолична, а решенията на парламента например могат да бъдат управлявани с разпореждания и прессъобщения, не е ли по-актуален от всякога следният въпрос: на кого дължим провалената съдебна реформа? И всъщност, след като почти всичко от значимите случващи се обществено-политически събития са взети на ръчно управление от премиера, то не са ли по-показателни за управлението му онези случаи, в които се оказва, че мистично не успява да се събере парламентарно мнозинство за едно или друго решение?

В този ред на мисли - след видимото връщане на Борисов в обичайното за него силово поле, в което разпорежда, а волята и доброто му разположение на духа са определящи за държавните процеси, не е ли по-актуален отвсякога и този въпрос: чии интереси опази той с провалянето на конституционните промени, които трябваше да осигурят необходимия санитарен минимум за намаляване всевластието на главния прокурор?

Отговорите на горепосочените въпроси вероятно се крият в зависимостите. Както в зависимостите на тези, на които им бива "разпоредено" чрез прессъобщение. Така и в зависимостите на този, който разпорежда.