Началото на края на Борисов

В началото на 2013 година правителството на Бойко Борисов падна от власт в резултат от масови протести. Дали те бяха инсценирани и кой стоеше зад тях - оставяме настрана. Предизвикани бяха предсрочни избори, които ГЕРБ спечели, но не успя да състави кабинет. И въпреки всички събития, които трябваше да отслабят позициите му на управленец, който очевидно не се справи с властта, а впоследствие не пожела да поеме отговорност, социологическите проучвания продължаваха да рисуват Борисов като най-популярния и одобряван български политик. Той запази този си ореол и в ролята на опозиционен лидер, а властващите по това време БСП и ДПС всячески се опитваха да засилят усещането, че ГЕРБ няма алтернатива. Назначаването на Делян Пеевски за шеф на ДАНС бе най-крещящият пример, но далеч не единственият.

Тефлон

Любопитен момент е, че по това време Борисов нито веднъж не събра куража да изрече скандалността на въпросното назначение, нито пък да влезе в пряка конфронтация с Движението за права и свободи. Но и тази двойственост не се отрази на неговия рейтинг. Имиджът му на „национален спасител“ си остана константен. А за първото му управление и до днес се мисли като за кабинет на малцинството, въпреки че той пребиваваше във властта благодарение на „Атака”, Яне Янев и ДПС.

С две думи: политико-тефлоновият слой на Борисов работи безотказно и почти няма ситуация в последните години, от която той да е понесъл негативи. Нещо повече: успяваше дори да извлече ползи. Всякакъв вид задкулисни договорки по време на настоящия коалиционен кабинет, участието във властта на проруската формация на Георги Първанов, официалното въвличане в управлението на националисти, плаващите мнозинства с ДПС, провалът на широко обговаряната съдебна реформа - всички тези безспорни гафове някак заобикаляха премиера. И нищо не подсказваше за резкия срив, който ще го сполети само за няколко дни и само заради няколко събития, които на пръв поглед не изглеждат кой знае колко значими за управлението.

Огледалото

“Искам да Ви попитам, когато четете неговите (на Делян Пеевски - бел. авт.) медии, употребявате неговите бизнеси или всъщност общите такива... "Шпигел" означава огледало на немски. Искам да Ви попитам започнахте ли да виждате в огледалото образа на Пеевски?" - с този въпрос започна началото на края на Бойко Борисов. Той бе зададен преди няколко дни на среща на премиера с представители на българската общност в Лондон, където той бе на посещение. А повод даде публикация на авторитетното германско списание “Шпигел“, което описа скандалния депутат от ДПС като айсберг на корупцията в България.

И изведнъж станахме свидетели на нещо невиждано досега: Борисов не отвърна подобаващо на атаката. "Категорично не е вярно", заяви премиерът. И така неусетно изпусна положението от контрол. Той, същият онзи тефлонов човек, който може да се измъкне от всяка ситуация, без да му полепне и грам "чернилка". Или по-скоро - можеше.

Няма ги атрактивните измъквания. Няма ги шегите и закачките. "Категорично не е вярно", повтаря той. И се опитва да насочи разговора към усвоените еврофондове. Номерът обаче не минава. "Защо Румъния ни изпревари?", гласи следващ въпрос. "В какво?", пита премиерът. Но самият факт, че не знае в какво, вече е отговор.

Тефлоновият политик изчезна. Неговото място неусетно зае един премиер, който изпускайки положението от контрол, насъсква медийните си съветници да “предупредят“ големите телевизии, че и те си имат взимане-даване с Пеевски. И затова не бива да нарушават омертата, разгласявайки случилото се в Лондон. Очевидно осъзнал, че контролът вече не е в негови ръце, министър-председателят всячески се опита да скрие белезите за това състояние. Което обаче освети ярко страховете му.

Междувременно още едно символно събитие показа, че увереният Борисов е заменен от балансьор, поддаващ се на натиск в името на властта. Именно той, който лансира номинацията на Кристалина Георгиева за генерален секретар на ООН, сам „отстреля“ собственото си предложение. В сряда правителството официално номинира спорната Ирина Бокова за генерален секретар на Организацията на обединените нации.

Страхът

Въпреки липсата на официална информация по темата, вече е съвсем ясно видимо, че в името на разбирателството с АБВ на Георги Първанов министър-председателят е склонил свързаната с комунистическия режим дама да бъде българската кандидатура. Редица анализатори веднага се запитаха: Какво накара Борисов да постъпи така? Отговорът е прост и еднозначен: страхът.

Страх, че изпуска контрола над привидностите, които години наред управляваше добре.

Страх, че след като ДСБ оттегли подкрепата си за кабинета, такава възможност съществува и за АБВ, а подобен сценарий би осветил здравите връзки между ГЕРБ и ДПС. Връзки, които до този момент не попадаха в обществения фокус. Дори когато бяха изговаряни в прав текст от самия Борисов (справка: репликата „Мерси, ефенди“).

Страх, че прокобата „Пеевски“ (без тук да има значение личността на самия Пеевски) ще сполети и неговата политическа съдба, точно както се случи със Сергей Станишев, Пламен Орешарски и дори Лютви Местан.

Страх, че не изпълнява ли определени искания, зависимостите му ще бъдат осветени. И именно заради този страх бившият Борисов (тефлоновият) вече го няма. А настоящият се държи още по-силно за тези зависимости. Затова изглеждащият всесилен лидер на ГЕРБ вече подлежи на рекет и изнудване. А единствените, които няма да забележат това, ще са медиите, свързани с Делян Пеевски. Медии, които никога няма да отразят въпроса кого вижда Борисов в огледалото. Защото отговорът е ясен.

По-важното обаче е, че няма никакво значение кой какво ще отрази. Зависимостите на доскоро всесилния премиер са вече видими за всички. От София до Лондон. И именно тази видимост е началото на края на ерата „Борисов“ в българската политика.