Frahm Bg. Literatur

Лошите времена често пъти са добри времена за литературата. Но не винаги. Защото добрите книги не възникват в промеждутъците между лековатите следобедни сериалчета по телевизията, а едва когато най-лошото вече отмине. Развитието на Националната литература на България в периода между 1989 и 1999 протече до голяма степен без нови публикации.

Ексцеси на спонтанност

"Политическата нестабилност, сривът на икономиката, криминализацията на обществото и масовото обедняване предизвикаха у утвърдените автори шок на безмълвието, а у младите стимулира творчески импулси. Те инсценираха ексцеси на спонтанността, които бяха нещо като литературен антидот на безскрупулността, с която старите политически кадри и новите групировки се обогатяваха за сметка на народното имущество. Като оставим настрана написаните за самооправдание мемоари на бивши комунистически функционери, може да се говори за "десетилетие на поезията"".

По-нататък Фрам споменава поезията на Мирела Иванова и казва, че доколкото по онова време е имало някаква проза, тя е била от сорта на анархистичните истории на Алек Попов, превърнал се впоследствие в един от най-успешните литературни експорти на страната, или от сорта на концептуалните колажи, предлагани от Георги Господинов. "Едва след смяната на хилядолетието на сцената се завърнаха и разказвачите", обяснява по-нататък Томас Фрам и добавя:

"Първо те се вгледаха в раните, които им беше нанесло изминалото десетилетие и се осмелиха да осветлят разрушения личен образ на действителността. Владимир Зарев поведе хорото на така наречените "романи на промяната" с "Разруха", публикуван през 2003 година. Последваха публикации на по-млади автори като Кристин Димитрова през 2005 и Людмила Филипова - 2006-та. Дебютът на Филипова, "Анатомия на илюзиите", превръща още в заглавието литературата в симптом на едно отмряло време.

Литературно осмисляне на историята

Политически будни литератори като еврейката Леа Коен усещат, че който иска да узнае какво идва след комунизма, трябва да проучи, какво е станало преди идването му. Това тя прави в един роман, чиято рамка на действието е в настоящето, но с препратки към времената от преди Втората световна война. Чрез фабулата около едно милиардно състояние, изнесено по онова време от държавата по авантюристичен начин, книгата показва, че комунистите никога не са прекратили опитите си, включително с помощта на тайните служби, да разследват потъването на фабрикантските милиарди, но така също и това, че одържавяването на имоти става не по тяхна рапоредба, а по нареждане на българския цар, съюзен с Хитлер, през 1940 година. А прословутите лагери за политически затворници възникват също така още от 1940 година нататък, а не чак с навлизането на руснаците - 4 години по-късно." "В книги като тази", казва в заключение Фрам, "проличават първите щрихи на едно литературно осмисляне на национална история, което най-сетне я очиства от наслоенията на деспотизъм, монархия и идеология."