Ето от това има нужда България: шокова инжекция самочувствие

Българите си остават едни от най-унилите хора в Западния свят. Това показват поредица от глобални сравнителни изследвания на „Галъп интернешънъл“. Раждаемостта спада, а при кажи-речи половината от новородените българският вероятно не е майчин език (не е въпрос на национализъм, а на страх за утрешния пазар на труда).

Тези дни чух отново да се говори за песимизма на българина. Защо сме толкова нещастни, защо сме толкова комплексирани? Може би защото застаряваме. А може би и защото слабо вярваме, защото няма за какво да се хванем. Няма как едно демографски старо общество без ясни ценностни ориентири да е бодро. Но за българския песимизъм има и други обяснения - на дъното сме в ЕС по социално разслояване и регионални различия. И въобще - на много дъна се оказваме. Бедността е най-очевидното, но има и други. Така постепенно свикнахме да се възприемаме като някакви лузъри, които навсякъде и във всичко са на опашката. Вече дори не се самосъжаляваме, а направо се самоуспокояваме с провала: тук е така, винаги е било така и ще бъде все така. Издънките ни действат терапевтично. Порочен кръг. Шумотевицата около винетките например е най-неприятна поради това, че не ни изненадва.

"Българска работа"

Виновни ли сме? И да, и не. Мнозина ще кажат: такива си ги избираме. Но не е съвсем вярно: в днешния свят такива припознаха за наши водачи различните ни партньори. А и такива ни се падат, след като сме на път да останем периферна икономика. Навремето сбъркахме траекторията на т.нар. преход и отложихме най-важното - икономическата реформа. Отложихме я за след първите седем години, когато от нея вече нямаше смисъл и вместо реформа можеше да има само кражба. Тук мнозина, разбира се, ще кажат: ченгетата това, седесарите онова, мутрите трето, комунистите четвърто, масоните пето. Но не е за това думата. Днес думата е за националния ни комплекс за малоценност. „Българска работа“ е вклинено някъде в гръбнака ни, наред с травмите от няколко национални катастрофи, наред с по-късното ни национално съзряване на фона на други балкански народи, наред с това, че голяма част от достиженията в новата ни история дойдоха с „помощ от приятел“, та така и не ги изстрадахме докрай като свои. За да ги заобичаме. А и вероятно защото предходният режим беше насилствена, но все пак модернизация и днес мнозина декласирани страдат.

Всичко това ни кара да попиваме като гъби и най-баналните външни образци. С онова настървение, с което някои снимат и качват във Фейсбук салатата от краставици, домати и сирене на Бяло море. Все едно не сме виждали краставици, домати и сирене.

България има нужда от своя приказка

Синдромът на криворазбраната цивилизация не е нов. Но тук вече става дума и за някакво почти инерционно, самовъзпроизвеждащо се усещане за скръб. Затова България има нужда от шокова инжекция самочувствие. Право в сърцето.

Пътят минава, разбира се, през забогатяването. Само че това няма как да се случи бързо. Затова на този етап имаме нужда от някакъв положителен сюжет. Нещо, с което да ни знаят. Нещо, което да запазим като марка. Наш личен хубав разказ.

Пробвахме със строителство, но днес то вече има по-скоро контраефект - натрапва повече въпроси, отколкото гордост. Пробвахме със саниране на панелни блокове, но не съм сигурен, че се получи. Пробвахме да обясним на хората, че икономическите показатели на страната са по-добри в сравнение с дълги предходни периоди. Но един анонс за повишение на цените е в състояние да подкопае потенциалния ефект и на тази приказка.

Лошото е, че когато търсим национална мотивация, обикновено се спираме на поредния политически продавач на надежда. Но след толкова много обици на ухото, поне май се научихме, че бързи решения няма. Решенията винаги изискват работа и последователност.

Нужно е нещо, което да накара общността ни да повярва не в някого, а в себе си. Виждате ли ги тия момчета из ледените води на Богоявление? Ще кажете: пиянско е, бабитско е. Но тези момчета копнеят да са наперени, а не смачкани. Създават си мит, традиция. И си ги пазят. Кич ли е, какво ли е - няма значение. Защото всъщност представлява търсене на смисъл, гордост, общност. Да, принадлежност към общност, която се събужда, осъзнава, свестява. Не ме разбирайте погрешно: тук не става дума за някакъв зловещ национализъм, а именно за общност.

Можем ли? Можем!

Разни хора изкарват нелоши пари, обикаляйки зали и сцени, откъдето надъхват другите хора. Или пишейки книги как да се усмихваме, как да вярваме в себе си и прочие. Това звучи често повече от комично, но именно от такова надъхване има нужда страната ни. Не от поредния, който казва „Вярвайте в мен“, а от някой, който ни насърчава да повярваме в себе си.

Кой да е сюжетът, който да ни окрили? Личното ми мнение е, че това трябва да е образованието. Имаме наследена нелоша структура на образованието, дайте да форсираме математиката, компютрите и езиците, защото основата е наистина добра. И дайте да говорим за това така, както говорехме за магистралите или за европредседателството. България трябва да си самовнуши тяга, защото иначе ще заспим в бялата смърт на безвремието.

Можем ли? Можем! Преди броени дни мой приятел във Фейсбук - млад и удивително позитивен човек - написа следното: търся графичен дизайнер, защото съм намислил да направим изображения, които да покажат успехи и да обърнат смисъла на израза „българска работа“. Можем!