Завръщането на ''доктрината Брежнев''
24 август 2014Силовата политика на Москва след ерата на Сталин се променя неколкократно. Германският изследовател Ян Клаас Берендс от Центъра за съвременни исторически изследвания в Потсдам е посветил на темата голям проект, в който експертът разглежда не само различните нагласи към силовата политика, но и опита на Михаил Горбачов да „цивилизова” Русия. Според Берендс, именно категориите „цивилизованост” и „сила” могат да обяснят промените в руското общество от 70-те години на миналия век до днес. Предлагаме Ви част от тезите на историка:
"Общият дом" на Горбачов
В многобройните дискусии, водени навремето от външнополитическите съветници на Михаил Горбачов, две цифри играят особено важна роля: 1968 и 1979. Годините, в които Съветският съюз нахлува първо в Чехословакия, а после в Афганистан, се сочат като „лошото наследство” от епохата на съветския застой. Горбачов пое властта в Кремъл през 1985 година, но още преди това експерти като Александър Яковлев и Анатолий Черняев вече бяха стигнали до извода, че употребата на военна сила вреди на имиджа и на международната тежест на Съветския съюз. Тогавашните реформатори вярваха, че така необходимата модернизация на СССР може да се извърши единствено в условията на международно сътрудничество. И затова предложиха на Горбачов да преосмисли изцяло външната политика на Москва. Така бе отменена "доктрината Брежнев", която защитаваше правото на Кремъл да извършва военни интервенции извън територията на СССР.
Постепенно Горбачов сложи край на конфронтацията със САЩ, а под мотото за „общия дом” подхвана политика на сближаване с Европа. През 1989 година в Москва на шега говореха за „доктрината Синатра”, визирайки популярната песен на американския изпълнител - тоест, че всяка европейска страна има право да върви по свой собствен път. Горбачов тържествено обяви отказ от употреба на сила както вътре, така и извън съветския блок и така постави основата на фазата на партньорство със Запада. Но самоопределението на народите си имаше цена. Първо през 1989 година Москва изгуби империята си, а после - през 1991 година, се разпадна и самият СССР. Наследството на перестройката пък си имаше лице и опако. За реформа на армията и силите за сигурност например не стигнаха нито силите, нито времето. „Органите” си останаха недокоснати. За разлика от страните в Средна и Източна Европа, руският апарат на силовите и тайните служби не се промени - на власт останаха старите кадри със старото мислене.
Завоят
До момента, в който анексира Крим, Русия вървеше по път, различен от съветския, и сякаш се сближаваше със западните ценности. На Елцин и на Путин се гледаше като наследници на Горбачов, но всъщност още през 1993 година Москва започна да обръща гръб на "проекта Горбачов", който имаше за цел да "цивилизова" Русия. На първо време този завой се забелязваше само във вътрешните конфликти на руска територия. През същата тази година Елцин даде заповед да се обстрелва „Белия дом” в Москва, а при интервенцията в Чечения руската държава изби хиляди свои граждани. Още в онзи момент Москва показа, че се връща към политиката на силата.
Тъй като и при управлението на Елцин мощният силов апарат продължи да обслужва властта, той си остана недосегаем. Още по време на втория Елцинов мандат някогашните ключови кадри се върнаха на старите си позиции и така създадоха условията за безшумния пуч, тръгнал някъде в началото на 21-ви век. Опитът да се изгради правова държава също тъй мълчаливо беше прекратен в края на 90-те години. В резултат се оказа, че не само в политиката, но и в икономиката личните връзки и преданости и неформалните уговорки са по-важни от правилата и законите. Пред държавата гражданинът е съвършено беззащитен - този принцип важеше в Съветския съюз, важи и в постсъветска Русия. Той е универсален и засяга всички - от бездомника до олигарха или чуждестранните фирми, които инвестират в Русия. Една система, която вътре в страната залага на тотално беззаконие, естествено не вижда причина във външните си отношения да се придържа към международното право.
Доктрината за "близката чужбина"
Успоредно с това в Москва се утвърди едно имперско отношение към постсъветското пространство, което Кремъл дефинира като „близка чужбина” и оттам насетне разглеждаше като възможна цел за интервенции. Тоест, постсъветските държави на практика бяха с ограничен суверенитет, а външнополитическите решения на Киев или Ереван се нуждаеха от одобрението на Москва. Нежелателни се оказаха всякакви индивидуални ориентации в посока Запад. Тъкмо по тази причина в Русия приеха като голямо поражение западната интеграция на балтийските държави, а Путин реши да предотврати всякакво по-нататъшно разширяване на НАТО на Изток.
На първо време Русия ограничи реакциите си до агресивна реторика и някое и друго икономическо ужилване. През 2008 година обаче военната сила като инструмент на руската външна политика окончателно се завърна на сцената - при войната в Грузия, която искаше да влезе в НАТО. И все пак: дори тогава Кремъл не се отказа изцяло от сътрудничеството със Запада. Олимпийските игри в Сочи бяха последният голям опит да се демонстрира в международен план, че Русия е миролюбива световна сила. Но украинската революция на Майдана принуди Москва да вземе окончателно решение: международно сътрудничество или имперска хегемония. Още от самото начало Кремъл пристискаше своя съюзник Янукович да потуши протестите. След това Русия анексира Крим и влезе в необявена война с Киев, а това окончателно сложи точка на политиката на сътрудничество, стартирана през 1985 година.
Назад към 1970-те години
В края на юни Путин формулира своята доктрина пред дипломатическия корпус в Москва: Русия има право на военна интервенция в границите на „руския свят”. Това означава, че руската външна политика отново официално се опира на военната сила извън границите на държавната си територия. Така в рамките на по-малко от 30 години Кремъл направи два завоя на 180 градуса: от сила към цивилизованост и после обратно.
В резултат от последния завой на дневен ред отново излизат проблемите от 70-те години на миналия век: съседи, които се страхуват от Москва, почти пълна изолация на Русия на международната сцена, вътрешнополитическа стагнация и все по-видимо изоставане спрямо Западния свят. И не на последно място: изтощителни, скъпоструващи и контрапродуктивни военни конфликти.