Защо контролираме църквите, а джамиите - не?
Коментар от Феликс Щайнер:
В Германия практиката е такава, че преди някой новоназначен епископ да поеме службата си, той задължително отива на разговор с министър-председателя на съответната провинция. И дава клетва за вярност към Конституцията, полагайки дясната си ръка върху основния закон, а лявата - върху Библията. Но нито един министър-председател на провинция не е задължен да полага пред епископ клетва за вярата си. Защото не е работа на църквата в какво вярва или не вярва един министър-председател.
Тази битка отдавна е приключила
Битката за власт между духовната и светската власт, между църквата и държавата, между папата и императора, която столетия наред е определяла германската история, отдавна е решена. В полза на държавата. Това е един от съществените белези на модерността по нашите ширини.
В същото време обаче е грешно твърдението, че държавата и църквата са строго разделени. Точно обратното дори: в Германия държавата и църквата са тясно свързани. В техните взаимоотношения думата има държавата - тя контролира църквите, като има например привилегията да отхвърли назначението на даден епископ, ако смята, че кандидатурата му е проблематична. Държавата очаква от църквите и техните служители лоялност, като в замяна им прави немалко "услуги": от часовете по вероучение в държавните училища та чак до църковния данък, който се събира от държавните финансови служби.
Искането на Фолкер Каудер за държавен контрол на джамиите трябва да се разглежда именно на този фон. И тъкмо поради това то не представлява никаква дискриминация спрямо исляма или мюсюлманите. Държавата трябва да знае какво говорят имамите в джамиите и е в правото си да очаква, че в проповедите си те не подстрекават срещу конституционния ред в Германия. Защото и в една правова държава гарантираната от Конституцията свобода на вероизповеданието свършва там, където религията се използва за противодържавни цели.
Всеки път, когато епископ полага клетва за вярност към Конституцията, неизменно се повдига въпросът дали това все още е в крак с времето. Но няма причина да се съмняваме в държавната уредба за църковните общности: епископът носи отговорност за служителите си, а вътрешноцърковните механизми за контрол гарантират лоялността на цялата институция към държавата. Тази система функционира - и това е добре.
Джамиите трябва да се държат под око
Ако ислямът наистина принадлежи към Германия, както смята канцлерката Меркел, то тогава и по отношение на разрастващите се мюсюлмански общности би трябвало да се приложи същата система на моркова (привилегии) и камшика (лоялност към държавата). Основният проблем обаче е, че липсва институционалното "контактно лице". С кого да сключим съответните договори? При това положение не ни остава нищо друго, освен да държим джамиите под око. Макар че точно това е на пръв поглед най-смущаващото в предложението на депутата Фолкер Каудер: агенти на тайните служби, които изготвят стенографски записи на проповедите, са ни познати само от годините на националсоциализма и на комунистическата диктатура в бившата ГДР. В днешна Германия такова нещо няма - просто защото досега не е имало поводи за подобни действия.
Въпреки това обаче предложението на Каудер не представлява нарушение на гарантираните от Конституцията религиозни свободи. Защото става дума за регламентиране не на вярващите, а единствено и само на техните проповедници - все едно дали са свещеници, пастори, имами или равини.
Впрочем, хора, живели по времето на двете германски диктатури, неведнъж са били цитирани да казват, че присъствието на агенти на Гестапо или Щази изобщо не е пречило на богослуженията. Проповедите били даже по-добри. И най-вече - по-кратки.