В България има само един разцвет

Коледните празници дойдоха без сняг, но не и без скандали. Въпреки безвкусната и мазна политическата супа, която ври и кипи в един от партийните казани и трови обществения въздух, повечето български граждани посрещнаха рождественските дни с добра енергия, уповават се на опазените семейни традиции и озарения дух, на по-високи ценности от партийните саморазправи. Дори са в режим на „пълния им игнор“, както биха се изразили деветнайсетгодишните студенти, седнали на една маса в денонощната книжарница „Перото“, които на чаша горещ шоколад споделят възгледите си за живота, изкуството и прочетените през годината книги.

Има и други светове, извън казана

Надали „пълният игнор“ на политическите бесовщини, цинизми и безсилия е най-добрата стратегия. Но това е поне една възможна територия, макар и навярно утопична, в която да се оттегляме, която споделяме и осмисляме като духовна общност. За кратко или за по дълго - и не само по време на празниците. Да, през годината затъвахме в какви ли не неудачи, стачки, неслучващи се реформи и негодни политики, но сред целия този въртоп тъкмо изкуството и културата току ни подаваха по някоя сламка, за която да се заловим и да не се издавим в пошлотията и убогостта на несъстояващия се живот. Хора, дошли в България за кратко, за седмица-две, масово споделяха с мен удивлението си именно от живата културна сцена, по-категоричните я наричаха дори „културен разцвет“. При това не само в София, а в Пловдив, Русе, Варна, Бургас, Стара Загора.

А и самите ние, затънали в тукашното, колчем решим да се огледаме отвъд бита и всеобщата еклектика, веднага съзираме знаците на изкуството и културата. Не непременно като последователна държавна политика, но като присъствие, като струпване на желание да се случва и доброто, и дори да продължава във времето. Да се експериментира и отглежда публика, да се търсят неочаквани форми и места, където ще виреят театърът, литературата, музиката и танца. Насред градината до Народния театър един голям и доскоро неприложим за нищо павилион вече е градска читалня, един апартамент на улица „Иван Асен“ е място за авангарден театър, Големият салон на БАН приютява в достолепието си първия Софийски фестивал за камерна музика Agitato...

Браво на тези хора!

Уплътни се и съществуването на НДК като дворец на културата, който започна да се изпълва със същностен живот и да отваря един подир друг множеството си входове (освен централния). Вече стана дума за денонощната книжарница „Перото“, със своя постоянна програма, интересни книжовни събития, дискусии и атмосфера на средищно, значимо място. Да споменем и театър „Азарян“, и Международния литературен фестивал по време на Коледния панаир на книгата, и Декадата на галериите от цялата страна, и театралните представления на Явор Гърдев и Теди Москов, препълнили Първа зала, за която, без шега, билетите се свършваха…

Това не е обзор, а само празнично припомняне, че изкуството в България е по-жилаво от мачкащите го обстоятелства, от вечния недостиг на средства, и от всички омрънквания, хленчове и жалби, които го оплакват приживе и в същото време неглижират първозданната му сила и невидимата му мощ. Особен ветропоказател за България винаги си остава поезията. А запомнящите се поетични книги на отминаващата година, получили и заслужени награди, бяха поне няколко. Изрично ще спомена „Подготовка за напускане на сърцето“ от Ани Илков. Озарените рождественски дни са най-доброто време да почувстваме „че и книгите са места за живеене“, преди да ни завихри поредният делничен новинарски ден.