Как стават нещата в България

Понякога си мисля, че управляващите и управляваните са два различни биологични вида. Тъй като един от основните критерии, по които се обособява един биологичен вид, е следният: представителите му да могат да се кръстосват помежду си и да дават плодовито поколение. По този критерий управляващи и управлявани определено не са от един вид. Защото добре знаем, че управляващи и управлявани твърде рядко се кръстосват. Можем да видим как успешно се кръстосват индивиди от някаква предишна и някаква настояща власт. Но не и такива, които са били или са на власт, с такива, които никога не са били и никога няма да бъдат.

Солидарността между тираните е невероятна! - би ме тупнал по рамото Маркс и би се изсмял злорадо. Но нека карам нататък, въпреки злорадството на Маркс. Искам да кажа, че между хората от властта, вътрешните хора, избраниците, специалните, тия от голямото добрутро и тъй нататък (в българския има безброй клишета за тази порода) и обикновените, прости хора (които веднага, заради това „прости“, биват категоризирани и като глупави) има такова грамадно отчуждение, че човек би си помислил: тази пропаст е самата врата на Ада. Геена. Малко успяват да минат по тънкото въженце, облизвано от пламъци, което е изпънато над тази пропаст. И да стигнат от сивичката територия на обикновените хора до мрачните и неведоми селения на „избраните“.

Реката на парите

Както казва татко Кърт Вонегът: там тече реката на парите. Ако някой от случайните хора все пак узнае къде е тя и стигне до нея, тези, които живеят покрай бреговете, му бутват в ръката една кофа и му казват: Шшшшт! Греби колкото искаш, но не издавай никакъв звук! Никой не трябва да узнава къде е реката с парите и кои сме ние тук! Греби и пази тишина!

Не че в целия свят не е така. Но в България това е основано на една крайно тъжна и трагикомична, детинска представа. Представата, че сме тръгнали от равен старт и би трябвало по условие да сме равни. Та нима като се освобождавахме от турците не бяхме всички едни и същи окаяни робове? - така си казва българинът, така си казвам и аз. Не тръгнахме ли от нищото? Не тръгнахме ли всички от едно и също унизено и срамно положение - на тъпкани и унижавани, които на всичко отгоре са получили свободата си наготово? И как стана изведнъж така, че едните станаха вътрешни хора, специални и избрани, богопомазани и така нататък? Така си казва обикновеният човек, отчужден от властта и парите, отчужден от вечните български „вътрешни кръгове”, кръговете на роднинствата, на привилегиите, на връзките и влиянията.

Та нима след новото робство - руско-комунистическо - не бяхме пак и отново равни на старта? Уеднаквени и унизени поравно? Как стана така, че изведнъж едните станаха по-тъмнозелени от другите (както се казваше в един стар виц)?

Ето такава представа цари сред бедните български хора: че няма откъде да се е взело това страховито разделение в народа - на хора на властта и на хора извън властта. Няма откъде да се е взело, след като поне на три пъти сме били уеднаквявани чрез тотално поробване и унижение.

Породата на богопомазаните

Но както казах - това е една смешна представа. Поне на хората от породата на вътрешните, уредените, посветените тази представа им е много смешна. Те много добре знаят, че и при най-големите и смазващи катастрофи за народа неравенството си е оставало.

Най-простичко казано: когато са дошли първите османци с ятаганите и айряните си, те са изтребили елита. Да речем - изтребили са го. Но със сигурност - като едни практични и разумни поробители (което ще докажат по-късно, стигайки чак до Виена) те много внимателно са си подбрали и са си оставили верни хора сред покореното население. Тези верни хора са станали първите „специални и избрани“.

И сега виждаме една грамадна пропаст - пропаст на отчуждение, злоба, недоверие, непознаване. Пропаст между двата вида българи. Между другото, това се вижда особено добре днес - основната причина за протестите е именно фактът, че властта не познава народа. И днес разделението е факт: вътрешните и външните; приютените до реката на властта и скитащите сред трънаците на външния, обикновен живот.

Но стига съм теоретизирал. Нека да разкажа една поучителна история от българското минало. В нея не става дума за българи, но става дума за български владетели. Именно затова тя показва много добре каква солидарност цари между хората на властта и какво презрение има от тяхна страна към надеждите и настроенията на „обикновения народ“.

Батенберг, Фердинанд и народът

През 1890 година сваленият от власт първи български княз Александър I Батенберг получава от майор Коста Паница странно и вълнуващо предложение. Майорът - неопетнен герой от Опълчението, от Съединението и Сръбско-българската война, предлага на бившия княз и настоящ граф да оглави бунт срещу Фердинанд. По това време Фердинанд е противен едновременно и на обикновените хора, и на интелектуалците в княжеството. Натрапен монарх. Но това е спорен въпрос. И не той е от значение. Важно в случая е друго: че един български поборник и представител на истински смелите и достойни мъже на българския народ (но все пак от обикновените, от неизбраните) предлага на един бивш избран, на един истински „важен човек“ да оглави борбата на българския народ срещу един тиранин. Поне така са виждали нещата Коста Паница и съратниците му.

Въпросът е какво се случва след това. Случва се следното: Батенберг отказва. И не само че не участва в бунта срещу властта, но дори отива при тоя, който го е сменил на престола. При Фердинанд. И го предупреждава. И Фердинанд - вече предупреден - взима драконовски мерки. Коста Паница е екзекутиран. Репресии заливат страната. И тогава идва най-жалкото, най-показателното. Батенберг - графът от Германия - получава държавна пенсия. Задето е осуетил един бунт на народа. Той получава пенсия, която доживотно му изплаща същият този народ.

Хората на властта си дават пенсии един на друг и се потупват със симпатия и солидарност по охранените рамене. А от време на време, но само от време на време, хвърлят и по един презрителен поглед надолу, към обикновения народ.

Така стават нещата при нас. В България. И затова от време на време си мисля, че хората на властта и ние, другите, няма как да сме от един и същ биологичен вид.

Автор: К. Терзийски; Редактор: Д. Попова-Витцел