Какво видях в Египет

Александър Андреев споделя личните си впечатления от Египет:

Да започнем с малко предистория: Опасността от банкрут надвисна над Кайро заради политиката на държавни субсидии, която преди повече от половин век подхвана Гамал Абдел Насър. Държавата открай време поддържа контролирани цени на хляба и енергоносителите, а зърно и петрол Египет купува на международния пазар. Само субсидиите за енергоносителите гълтат 20 процента от държавния бюджет, помощите за хляба струват на държавата още пет на сто. Така тази година държавният дефицит ще бъде над 20 милиарда евро - или 11 процента от БВП. Всичко това принуждава правителството на президента Мурси да провежда болезнени реформи, които засягат най-вече бедните. И ето ти ги бедните - на улицата. Защото просто не насмогват на галопиращите цени.

Бунтът на гладните

В Египет вече говорят за "революция на гладните". Хората не могат да си плащат сметките, а отгоре ги притискат да пестят. Звучи познато, нали? По тъжен начин познато звучат и политическите аргументи на египтяните. Според едни това е наследство от корумпирания режим на Хосни Мубарак. Според други виновна е политиката на новия президент Мурси. С две думи, обяснението и облекчението все се търсят някъде на самия връх на пирамидата. Дали администрацията, която е наследство от Мубарак, саботира новата власт, дали военните наистина поддържат Мурси - това са политическите разговори. А всъщност не по-малко важно е да се говори за образованието, за мястото на жените в обществото, за икономическото развитие. Защото държавните субсидии са каца без дъно, а нито военните, нито Мюсюлманските братя могат да нахранят десетките милиони египтяни.

Египтяните трябва да осъзнаят, че нещата няма да се оправят, ако не си помогнат сами. Вярно, те протестират, но това не е достатъчно. Хората в тази страна сякаш губят от полезрение както собствените си възможности за някаква промяна, така и голямата, глобална картина, в която е вписан Египет. Като че ли не всички разбират колко е важно например да се изучат и квалифицират, да изучат децата си, включително и момичетата. Мисленето на иначе безкрайно симпатичните египтяни, с които разговарях, е изключително консервативно за нашите представи. Чух шокиращи расистки и хомофобски изказвания, например. А религията, с цялото ми уважение към нея, изобщо не им помага да проявят повече инициатива, да вземат съдбата си в свои ръце. И много им е трудно на тези тъй наречени обикновени хора да вдигнат поглед от собствения си пъп, да разсъдят защо икономиката е в такова състояние и как те лично могат да живеят по-добре, включително и извън Египет. Египет е единственият им хоризонт, а това е лошо.

Дано се окажа лош пророк

Един млад човек на име Мохамед, като разбра, че съм журналист, веднага и много настойчиво взе да ме убеждава: „И няма да пишеш нищо лошо за Египет!”. Добре, казвам му, ти самият си много недоволен от това, което става тук. Ти самият критикуваш, а в същото време очевидно се идентифицираш изцяло с тази страна. Това не го разбирам. И още нещо не разбирам, а то според мен е и най-голямата опасност, редом с бунта на гладните: повечето от тези симпатични и миролюбиви хора изпитват истинска враждебност към Израел. И - дано се окажа лош пророк - сигурно част от тях биха тръгнали пак на война срещу съседите.

Автор: А. Андреев; Редактор: Д. Попова-Витцел