Кой беше сит в НРБ?

Николай Цеков потърси за коментар политолога Антон Тодоров и философа проф. Калин Янакиев.

Доминиращият аргумент в дискусиите из българското публично пространство за изгубените преди четвърт век прелести на живота в НРБ гласи така: „Вярно е, че за кола се чакаше 10 години, за апартамент - цели 20, а разрешение за пътуване зад граница можеше и да не дочакаш. Но поне всички бяха сити и никой не гладуваше!“. Била ли е социалистическа България някаква щастлива Аркадия, в която хората, макар и не богати, са си лягали сити и доволни от своите управници? Политологът Антон Тодоров има точен отговор : „Озвучаването на митове и легенди за стандарта на живот в НРБ и нейното фалирало още в края на 70-те години селско стопанство е цинизъм. Той прераства в абсолютен цинизъм, когато измислената картина на всеобщо доволство и ситост през соца се представя от активисти на партията, която не само съсипа нашето минало и настояще, но е готова да стори същото и с бъдещето“.

Пълзящата рекомунизация

Тодоров е категоричен, че усилията за разкрасяване на останалото в миналото „светло бъдеще“ са напразни по отношение на хората, преживели „дискотеките“ с режима на тока, опашките за тоалетна хартия, чудесата на соята като заместител на месото и шоколада и пикантния вкус на незабравимото „тебеширено“ сирене и пълния със сланина и неизвестни „заместители“ салам, повече известен като „Кучешка радост“. „Днес всеки, с изключение на хората без образование и професия, може да избира между огромно количество качествени и не особено качествени хранителни продукти за всеки джоб, които в онези времена бяха достъпни единствено за висшата каста в българското социалистическо общество. Трудно ми е да обяснявам на моите студенти, че в онези времена в София имаше само един вид „светло пиво“, а „Загорка“ беше дефицитен лукс“, допълва проф. Янакиев.

Според него, натрапваните в медиите и в личните пространства небивалици за живота в една много бедна и жестока тоталитарна система могат да причинят значителни поражения в съзнанието на младите хора, които не са преживели униженията да молят скришом на улицата чужденци да им продадат валута, за да си купят чифт дънки или парче истински шоколад от „Кореком“ (КОРЕкция на КОМунизма). Янакиев смята, че тези, които не познават острия дефицит на свобода и на всевъзможни храни и стоки от първа необходимост, лесно могат да са омаяни от нарасналия покрай „хибридната война“ на Путин „носталгичен“ поток от информация за общото съветско минало на руснаците и „братските“ им народи. “Целта е да бъдат оневинени болшевизмът и имперската агресия посредством рециклиране на съмнителни „ценности“ и спомени за „хубавото общо минало“ на страните от съветския лагер, твърди Янакиев. Той недоумява от начина, по който в почти всички български медии се артикулират спомените и равносметките за близкото минало. „Участник съм в много публични диспути за мястото на комунизма и НРБ в българската история. По законите на някаква измислена „политкоректност“ организаторите на дискусиите винаги ми търсят някакви „опонененти“, които непременно трябва да оборват и/или омаловажават преценките и изводите за тоталитарния режим в НРБ и неговото наследство. Аз не съм съгласен с този подход! Не съм съгласен по същите причини, по които в Германия биха отхвърлили подобно опониране при публичните обсъждания на престъпленията на нацизма под мотото, че видите ли, нацизмът имал и добри страни – бил се преборил с безработицата например“, изтъква Янакиев.

Политологът Антон Тодоров смята, че вина за пълзящата рекомунизация на знанията за НРБ имат и политическата класа, и образователната система. „За повечето български политици тази тема е истинска омерта. В образованието пък принципът на преподаване на историята на близкото минало е същият като при споменаването на покойниците - или нищо или само хубаво“, твърди Тодоров. Политологът има и друга хипотеза - дали пък опитите да се внуши, че никой в НРБ не е гладувал, нямат за цел да докажат, че това е единственото необоримо достижение на социализма? „Но как подобен „успех“ може да оправдае стотиците хиляди жертви на българския комунизъм – безследно изчезналите, погубените по лагерите, застреляните по границите, убитите в затворите, прокудените от родината?“- реторично пита професор Янакиев.

Богопомазаните в НРБ

Антон Тодоров си спомня: „Баща ми работеше като миньор за 340 лева на месец. Майка ми беше телефонистка със заплата 140 лева. Дядо ми гледаше овце срещу 60 лева заплата и получаваше 30 лева пенсия. В същото време само за безплатна храна на всяко едно от стотиците „партизански“ семейства на богопомазания ЦК-елит УБО заплащаше между 600 и 1200 лева месечно (равняващи се днес по покупателна стойност на няколко хиляди лева) и им я караше по домовете. Това бяха специални храни от специалната кухня и магазини в столичния хотел „Рила“. Държавата им харизваше на безценица западни коли и обзавеждаше безплатно от А до Я закупените на смешни цени и без ред първокласни жилища и вили, при това с невиждани от „тружениците“ изделия на „гнилия“ капитализъм. Освен огромни заплати и „стимули“, партийните бонзи и семействата са получавали дарения по всевъзможни поводи. Бях смаян, когато прочетох в архивите, че заради смъртта на Людмила Живкова съпругът й Иван Славков и нейните деца били получили по 30 хиляди лева „обезщетения“. В същото време моите родители изплащаха 14 години бедняшкия ни апартамент за 12 000 лева“.

Но къде са отивали огромните количества храни, които по думите на богопомазаните и техните деца и внуци били изхранвали не една, а две Българии? След насилствената колективизация и превръщането на селяните от производители в ратаи на партийната номенклатура българското селско стопанство поема с големи крачки към катастрофата. Документите от архива на БКП сочат, че от 1980 - 1981 г. аграрно-промишлените комплекси са във фалит и ги спасяват единствено отпусканите от БНБ по заповед на ЦК невъзвращаеми кредити.

Тодоров посочва, че особено тежко фалитът се е отразил на животновъдството, зърнопроизводството и градинарството. “Точно тогава България е започнала да внася свинско месо от ГДР, зеленчуци от Полша и зърно от цял свят. Зеленчукопроизводството за износ към СССР годишно е губило минимум 90 до 100 милиона долара от неадекватната натурална размяна в рамките на СИВ. Българското агнешко месо се изнасяше срещу валута за съседите и арабските страни по най-ниските цени на пазара, а българите виждаха агнешко веднъж годишно. През 1985-1986 г. страната е изправена пред невиждана зърнена криза и едва събира 300 млн. долара от таен реекспорт на съветски нефт и оръжие, за да избегне „румънския“ глад”, свидетелства Тодоров.

Политологът цитира и партийния функционер Павел Писарев, който е бил потресен, когато научил защо френски търговец внасял некачественото българско доматено пюре. Човекът му обяснил без заобикалки, че изхвърлял пюрето в канала, а използвал дървесината от чудесните дъбови бъчви, в които българите му карали стоката си“, разказва Антон Тодоров. Той цитира и спомените на бившия външен министър Петър Младенов, който в края на 80-те помолил колегите-велможи Андрей Луканов и Огнян Дойнов да спрат да изнасят хранителни продукти, защото страната е изправена пред продоволствена катастрофа. „Какво да изнасяме, като вече нямаме натури (производство – б.а)?!“, бил убийственият отговор на лидерите на плановата икономика и прехода към пазарно стопанство.