Корупционен парк България

Никой не е неуязвим, а който хвърля камък, трябва да помни, че се намира под стъкления покрив на истината. Лично аз смятам Росен Плевнелиев за почтен човек и политик с качества. Обяснението, което той даде пред медиите обаче, не е изчистено от противоречия: "Лично на мен подкуп никой не ми е искал и аз подкуп на никого не съм давал", казва кандидат-президентът. Вярвам му. Но акцентирайки върху думата "лично", той негласно признава, че някакви неща явно са се случвали чрез други лица. Какви точно неща и кои са тези лица, знаят малцина. Премиерът например оставя впечатление, че е наясно с казуса или по-точно с практиките в Столичния общински съвет:

"Какво толкова!"

"Ако не бях премиер, щях да кажа не трима брокери, а десетина, които са искали подкупи. Щях да започна отдалеч", каза Борисов пред една телевизия. И потвърждава онова, което се знае от всички: без "брокери", без роднини на роднините и "хора, къде ритат топка" с някого, всичко в България се урежда мъчително бавно или никак. Потвърждава косвено и това, че в България информацията за подобни случаи остава скрита-покрита, а неправомерните облагодетелствания - безнаказани.

Ако ли по някаква случайност те излязат наяве, то е по невнимание /както в случая с Плевнелиев/ или под външен натиск, но никога по морални и принципни подбуди. Нещо повече: очевидно е раздразнението на опитните политически играчи да се оправдават за нещо, което явно е част от обичайния дневен ред.

Корупцията в България междувременно е станала неразделна част от играта на политическа власт и от утвърдения начин на прокарване на лични и корпоративни интереси. Масовият българин вече е изпълнен с огромна апатия към тази тема, защото се е убедил /предимно от личен опит/, че онова, което не става с пари, става с повече пари. И че наказани за корупция няма. По-скоро обратното.

Лошата новина е, че мътилката на утвърдената схема "аз на тебе, ти на мене" си остава непрогледна. Мълчанието крепи системата и я обогатява с нови уродливи примери. Неадекватно е и поведението на Борис Велчев, който се презастрахова с репликата, че прокуратурата нямало да се включва в компроматната предизборна борба. Самият факт, че някъде явно има подобни очаквания, сигнализира докъде се е "изродила" демокрацията в България. За други очаквания към прокуратурата място явно не е останало.

"Росене, кажи си!"

А онези политици, които се наслаждават на конфузията около Плевнелиев, наливайки масло в огъня с апели като "Росене, кажи си!", нямат особено право на морални пози. Самите те явно са посветени в същото нещо, за което обвиняват и кандидат-президента. Задължението да се разкрива корупцията явно е задължение само за останалите.

Докато всеобщото разбиране по този въпрос не се промени, започвайки от политиците, никакво помръдване от точката на застоя няма да има. Само външният натиск, пък бил той и от ЕС, не може да свърши чудеса. Нужен е непримирим граждански натиск, който да кара политиците да се съобразяват с принципите на демократичното и прозрачно управление, вместо със скрити зависимости, компромати и тайни кукловоди.