Не съдете само по Ердоган
18 юли 2013Пътят на Турция към Европа прилича на улица в Източен Анадол: надупчена от ями, прашасала, понякога - непроходима. През 60-те години на миналия век на Анкара бе обещано присъединяване към Общността, а официалните преговори с Брюксел се водят от 2005 насам. Преговаря се по общо 35 различни глави. Повечето от тях обаче изобщо не са открити, доста малко на брой са онези, които са обсъдени, а едва една е приключена. През октомври ще започне следващият кръг от преговорите с Европа, която обаче ги протаква и при всяка нова среща постоянно поставя под въпрос това дали Турция изобщо има достатъчно европейски качества, че да подхожда на Общността. В течение на всичките тези години страната пасваше идеално само в концепцията на НАТО - като стратегически важен и надежден партньор по южния фланг на Европа във времето на Студената война.
Дебатът за принадлежността към Европа е също толкова стар, колкото и европейските обещания, отправени към турците, на които те се позовават в наши дни. Въпросът е в това, кой е решаващият фактор - дали географското местоположение на страната или културата и религията, правната ѝ система, или пък историята, която е прекалено непонятна и чужда за Европа.
Една забележителна страна
Турция е твърде сложна страна - политически, социално, културно, географски и икономически. Това е страна със забележителна история и забележителни размери: както от гледна точка на територията, така и на населението, което е относително доста младо, и което продължава да нараства бързо с по 1,5% годишно. Приемането на такава страна в ЕС би представлявало трудност, сравнима донякъде с тези, които видяхме около Полша. Само дето Европа в момента е в още по-лошо състояние, отколкото през 2004, когато към Общността се присъедини Варшава. Сега континентът е разтърсван от криза на дълговете, а страда и от липса на ясен ориентир за собственото си бъдеще.
Така за противниците на европейска Турция се стигна до едно почти щастливо стечение на обстоятелствата: то се крие в това, че правителството на Ердоган в последните седмици самичко се погрижи за това, да саботира европейското присъединяване. Който стреля със сълзотворен газ по предимно мирните демонстрации на протестиращите и пуска биячите на полицията в действие, а демонстрантите сравнява с терористи и лумпени, явно наистина няма особен усет за правови принципи и демокрация. Именно тези неща обаче би трябвало да се спазват в Общността! Вярно е, че и в нея има понякога случаи, когато демонстрантите не са били пипани с кадифени ръкавици. Но цялостното отхвърляне на мирните мотиви на протеста и цялата безогледност на управляващите по отношение на инакомислещите е твърде смущаващо и неприемливо.
Реджеп Тайип Ердоган - новият силен човек край Босфора, през последните години постигна значителни неща. Той реформира страната, икономически я съживи и европеизира. Именно той пречупи вездесъщата мощ на военните, лишавайки кемалистите от предишното им политическо влияние. С това изпълни една от централните предпоставки за бъдещото сближаване на страната с ЕС. Неговата Партия на справедливостта и развитието /ПСР/ изповядва умерен, макар и консервативно оцветен ислям, който експертите често дават за пример на други мюсюлмански държави.
Турция е демократична, но все още не е достатъчно правова държава. И то не само откакто се родиха протестите около парка Гези. Няма друга европейска страна, в която да има повече журналисти в затворите. Що се отнася до религиозните и културните малцинства - вярно, те получиха известни права, но все още не са онеправдани. Турският национализъм се използва за пропагандни цели, докато всичко не-турско се представя като малоценно, а това неминуемо води до заплахи, сплашване и насилия.
Нека не бъдем късогледи
Ердоган е олицетворението на тази двусмисленост, той е човек на властта с демагогски черти. Твърде добре му е известно как може да мобилизира привържениците си, знае също и че може да разчита на почти сляпата им подкрепа. Ердоган иска през 2014 да стане президент и то с още повече правомощия във властта. Затова обаче му е нужно мнозинство от две трети в парламента.
С голяма сигурност може да се каже, че Ердоган вече няма да е на власт, когато един ден Турция се окаже готова за прием в ЕС и ЕС - готов да я приеме. Затова би било твърде късогледо напредъкът на преговорите със страната да се поставя в зависимост единствено от поведението на сегашното правителство. За разлика от Хърватия, Унгария, България или Румъния, за Европа Турция е партньор със огромно стратегическо значение. Страната и днес е един от най-важните транзитни маршрути за преноса на петрол и земен газ за Европа, заема едно от най-важните геополитически кръстовища между Изтока и Запада, Севера и Юга. Това се отнася също и по отношение на развитието в Близкия Изток и особено в Сирия. Досега Турция реагира премерено - и на войната там, и на огромните бежански потоци - докато останалата част от Европа продължава да си седи бездейно и да се чуди какво да прави.
На фона на всичко казано дотук, не би било мъдро, ако поведението на едно правителство, географията, етническият произход или религията се превърнат в решаващи критерии за приемането на страната в ЕС. По-скоро следва да се отговори на въпроса: каква би трябвало да е ролята на Турция за ЕС и как Общността би могла да се възползва от интеграцията на този важен "шарнир" между Ориента и Окцидента. Високомерието и снизходителността тук са неподходящи: Турция има по-малка нужда от Европа, отколкото Европа от Турция.
АГ, ДПА, НЦЦ, Б. Узунова/Редактор: М. Илчева