Нелесният път към храма
28 септември 2010Коментира Мирела Иванова:
“Приютът на отец Иван в Нови хан, в който той е подслонил 113 души, няма да бъде съборен, съобщи сайтът “Двери на православието”.” Из новините на в. “Труд”
На голямото и добре организирано, придошло с много автобуси от цялата страна религиозно шествие в центъра на София, което настойчиво апелира пред всички институции за задължително въвеждане на предмета “Вероучение” в българските училища, видях да крачи и отец Иван. Както обикновено, повел поне десетина от чуждите-свои деца, прибрани от него заедно с родителите им в приюта в Нови хан.
Само присъствието на този неуморен в добротворството си и прям в делата и думите си човек донейде разколеба категоричната ми съпротива и аргументираното ми несъгласие вярата да се изучава в класните стаи.
Църквата да бе дала, преди да иска
Твърде закъсня в загрижеността си към паството Българската православна църква. Години наред служителите й, пременени в златоткани одежди, се скубеха за брадите, делейки си имоти, свещоливници, пари, та дори и храмове, обгрижвайки собственото си благосъстояние.
Блясъкът на тежките им ланци и луксозните им автомобили, кресливият фанатизъм, с който клеймяха концерти, книги, театрални представления отне окончателно ореола им на божи хора. Пропуснаха време, в което да създадат приюти към църквите и манастирите, да приобщят със скромна, но упорита последователност миряните, да осмислят проповедите си с милосърдни и богоугодни примери.
Къде са социалните им кухни, детските им градини, приютите за възрастни, неделните училища, комуните за наркозависими? А бе дълг на църквата да даде упование и подслон тъкмо на тези най-уязвими и беззащитни, извадени от релсите на живота българи, и така да зарази и изпълни и тях, и мнозина още с вяра.
И един пример стига, пожелаем ли да се научим
Вярата не се налива с фуния в главите, пък били те и детски, тя е преди всичко пример, в случая е примерът на отец Иван. Развял простото си черно расо, той хлопа по бездушните чиновнически врати, строи, възпитава, обича, тича тук и там да моли за помощ, подкрепа и средства, та да спаси от глад и студ хорицата, провидяли в приюта му последната си надежда. А те, очевидно е, освен подслон, откриват и човечност, и спасение, и възможност да заслужат хляба си с работа.
Отец Иван, винаги задъхан и разтревожен, неизменно накачулен от дечурлига, е нашият задължително самовъвел се урок по вероучение. Остава само и висшият клир на Българската православна църква, и поповете, закачили ценоразписи на богослуженията, и обществото ни, ошашавено от кризи и ценностни недоимъци, да го научат.
Автор: Мирела Иванова, Редактор: Александър Андреев