Флашмобът беше вчера

Седемнайсет тела се търкулват артистично по мокрия асфалт и спират движението. Камерата, която ги снима отгоре, показва, че това не е театрален етюд, а политически протест. Телата изписват надпис: „Оставка“.

Тази история може да се разкаже и по друг начин – не като политически протест, а като етюд. Театралната сцена и политическият протест вече четири месеца живеят неразделно в София и ако този факт съдържа някакво ново послание, то е следното: оставката е най-малкото, което може да се случи на сегашното правителство. Вече му се е случило нещо далеч по-лошо – улицата го е пратила в публиката, за да гледа оттам как му се присмиват.

Нови идеи са нужни на страната

„Протестите пред НАТФИЗ са най-увличащите и най-находчивите“, смята Антоанета Бачурова, автор на художествено-документалната поредица „Умно село“ по БНТ. Тя има предвид събитията от миналата седмица, когато студентите от театралната академия, наред със софийските театри, се включиха в протестите за оставка на правителството и веднага привлякоха внимание. Предимно с това, че превърнаха политическия флашмоб в смес от скеч, модерен балет и етюд. Един от тях например превърна тротоарните огради в затворнически решетки, разделящи хората от 240-те депутати. „Депутатите“ сипеха трохи пред решетките, докато „хората“ протягаха ръце, но не успяваха да ги стигнат. В друг случай пешеходната пътека пред НАТФИЗ се превърна в балетна сцена, в трети случай студентите инсценираха нападение над протеста си от страна на група „контрапротестиращи“.

„Площадността на професията и нейната публичност кара тези студенти да бъдат по-изобретателни от колегите си от другите висши училища по изкуствата“, казва Антоанета Бачурова, която от 15 години снима филми за хора на изкуството. Според нея „днешните студенти в НАТФИЗ са съвсем различни от времето, в което там кандидатстваха по 10-15 000 души годишно. Сега там кандидатстват по 200-300 души на година, които са наясно, че шансовете им са малки, живеят без пукната стотинка в буквалния смисъл, но въпреки това остават по 18 часа на ден в Академията. В този смисъл тези деца са безкористни“.

Има и друга гледна точка обаче – че студентите от НАТФИЗ отбелязват не нов етап, а „само“ артистичната кулминация на протестите, които от самото начало се отличават с многообразие на арт-проявите.

Арт-протестът

Лятото на 2013 се запомни с инсталацията на една близо 30-метрова Берлинска стена от картон, срутена символично пред германското посолство в София. А също и с оживялата картина на Делакроа „Свободата води народа“, разиграна на жълтите павета в деня на превземането на Бастилията; с маскирания като Волен Сидеров журналист, овързан в усмирителна риза и накрая арестуван от обърканите полицаи, неразбрали къде свършва шегата и къде започва провокацията; с боядисания в розово паметник на Съветската армия – като намек за розовия танк от 1991 г., увенчан от скулптора-хулиган Давид Черни с един грамаден среден пръст. Без да говорим за самия розов танк, сглобен от картон, за да съпровожда скандирането „из-ви-ня-вай-те!“ пред посолствата на Чехия и Словакия в деня на 25-тата годишнина от смазването на Пражката пролет. И без да добавяме грамадния надуваем балон с надпис „Оставка“, манифестацията в пионерски униформи по случай 9 септември, даряването на кръв за Народното събрание – само и само да подаде оставка, превръщането на площадите в плажове от надуваеми детски басейни – само и само да се попарят надеждите на властите, че ваканцията ще сложи край на протестите.

На този фон е неуместно да се очаква масовост от тези протести. Те просто са от друг протестен жанр. През 1990 и 1997 студентите от театралната академия също участваха по запомнящ се начин в протестите, но от стилова гледна точка те бяха по-скоро чуждо тяло в тях: тогава гневът беше масов, хората – сериозни, господстваше отчаянието или решимостта, но не шегата, не сцената и не купонът. През 2013 всичко е стилово хомогенно, макар че за разлика от всички предишни протести, сегашните нямат лидери, нито единна организация. Във всичко, което не засяга артистизма обаче, в протестите се забелязва по-скоро приемственост. Както казва Антоанета Бачурова: „Преди 15 години бях част от протестиращите, а сега имам чувството, че децата ни вършат работата, която тогава не успяхме да свършим."