Хърватия - футбол и национализъм

Футболните победи са манна небесна за хърватския национализъм. Малката балканска страна за втори път в кратката си история достига в самото подножие на световната футболна титла. Ето какво пишат две германски издания по темата. Берлинският ТАЦ припомня:

„Хърватите вече постигнаха това, което стори легендарният отбор на Бобан, Шукер и Просинечки през 1998 г. Но на Балканите хърватският успех предизвиква смесени чувства. В мюсюлманската част на Сараево хората все пак се радват заедно със съседите, макар че в същото време в хърватските региони на Босна и Херцеговина продължават изблиците на омраза срещу мюсюлманите. (…) Сръбските региони и Белград се надяваха, че Русия ще победи Хърватия. На фона на общата история на двете нации това е разбираемо. Но хърватските национали често пъти се поддават на националистически изблици, а това отново – и допълнително – нагорещява атмосферата. В съблекалнята на отбора звучи фашисткият поздрав „За Родината – готови!", футболистите пеят наизуст парчета на дясната банда „Томпсън" и други патриотични песни, а в тревата на стадиона в Сплит изведнъж се появява свастика – с всичко това футболът подава определени сигнали. Чудовищните престъпления на хърватските националисти срещу сърбите през Втората световна война се оказват нещо едва ли не второстепенно.

Почти като военна победа

„Абе я не го взимай толкова на сериозно", съветва ме моят загребски приятел Стиепан. „То говори най-вече за безхаберието на играчите, които се чувстват патриоти искат да го покажа, без да мислят за последствията." Той ми обяснява, че футболистите обикновено произхождат от необразованите долни прослойки – да, прочути са , и получават големи пари, но нямат добро образование и мислят, както мислят обикновените хора. Всъщност политиката трябва да си каже думата и да озапти националистическите емоции. Защото през 1998 година, малко след като Хърватия спечели войната за независимост от Югославия, третото място на хърватските футболисти на Световното първенство беше отбелязано едва ли не като военна победа."

Авторът на статията в ТАЦ споменава и ролята на тогавашния авторитарен хърватски президент Франьо Туджман. За нея пише и „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг” . В публикацията се казва, че „култът към националния тим“ е продукт на политическата инструментализация на спорта, извършена от Туджман: „Атлетите трябваше да са нещо повече от спортисти. Те бяха избрани като международно известни посланици на своята страна във времената на войни и страдания. В същото време те ставаха  спойка на една възникваща нация и катализатор на нейната национална гордост."

Една популярна президентка в съблекалните

ТАЦ се спира и на изявите на сегашната хърватска президентка по повод Световното първенство по футбол: „Може да е било поради личния ѝ темперамент, но по-вероятно Колинда Грабар-Китарович си беше направила политическа сметка, когато миналата събота в съблекалнята тръгна да прегръща „своите" полуголи момчета и да пее с тях патриотични песни. (…) И явно не я интересуваше, че всичко това може да обиди други етнически групи или нации.

Тя непрекъснато повтаря, че босненските хървати насила са прогонени от родината им. Фактът е обаче, че десетки хиляди хора от всички етнически групи, подгонени от безработицата, напускат година след година страната. В същата връзка Грабар-Китарович заяви, че на босненската граница са струпани 60. 000 салафити, които се готвят да нападнат Хърватия. Е, поне това твърдение, тя беше принудена официално да опровергае. Но визитата в съблекалнята на футболистите сега ѝ носи много симпатии. Президентката, която през последните седмици губеше рейтинг, днес отново се превърна в любим държавен глава."