Едно време Хърватия беше за пример

През 2013 –та Хърватия обещаваше да стане адвокат на страните-кандидатстващи за прием в ЕС. Днес бившият отличник се е превърнал в проблемно дете – страната у скарана с почти всичките си съседи, и най-вече със самата себе си. Омразата към инакомислещите в разединена Хърватия е по-силна и от смъртта дори. Когато стана известно, че е починал известният хърватски интелектуалец и публицист Славко Голдщайн, католическият пастор Мили Пленкович написа във Фейсбук, че се радва, защото си бил отишъл човек, който „мрази хърватите“.

Залитане надясно

Хулите на Пленкович обаче са нищо, в сравнение с помията, която се изсипа в социалните мрежи след смъртта на Голдщайн. Тирадите на омразата срещу починалия антифашист са тъжно свидетелство за хърватското залитане надясно след присъединяването на страната към ЕС през 2013 година. В адриатическата държава, където проблемите се множат като в инкубатор, хоризонтите по-скоро се свиха до  краен национализъм, вместо да се разширяват.

При това икономическите проблеми пред страната са предостатъчно остри. По най-важните икономически показатели заможната едно време Хърватия междувременно изостава от повечето други бивши социалистически страни и настоящи членки на ЕС от Централна и Източна Европа. Дори Румъния вече има по-голям брутен социален продукт – а Хърватия заема незавидното предпоследно място в общността. Продължаващото изтичане на работна ръка и на висшисти от страната междувременно обрича на бедност не една и две области в страната, а политическата класа е затънала в безсмислени спорове за миналото на страната.

Изгубени в миналото

Човек би могъл да помисли, че Втората световна война току-що е приключила. Толкова силни е омразата между онези, които навремето са били на страната на антифашистката съпротива, и другите, които са били привърженици на фашистките усташи. Свой принос за задълбочаването на конфликтите дават и националистите-духовници. Техните проповеди на омразата срещу сръбското малцинство се редуват с акции по изгаряне на сръбски печатни издания.

А премиерът на страната Андрей Пленкович, който е зает най-вече с това да спасява крехкото правителствено мнозинство, отдавна е загубил контрол над националистическото крило в консервативната Хърватска демократична общност (ХДО). Дълбоките вътрешнополитически разногласия затвърждават усещането, че Хърватия е страна, скарана не само със своите съседи, но и със самата себе си.

Бившият отличник стана проблемно дете

Хърватия, която през 1991 г. обяви своята независимост, дълго време беше галеното дете на Запада. Най-вече Берлин и Виена осигуряваха на Загреб - още по времето на войната в Хърватия (1991- 1995 г) - всякаква дипломатическа помощ за укрепването на държавността и интеграцията на страната със западната общност. Премиерът-консерватор Иво Санадер, управлявал между 2003 и 2009 г., направи сериозни стъпки към приобщаването на страната към ЕС и дълго време успяваше да неутрализира националистическите сили в неговата партия ХДО. Докато самият той не беше неутрализиран от няколко големи корупционни скандала, за да попадне накрая зад решетките.

Не само лошият опит с приемането на България и Румъния постла лошо на Хърватия, която се беше устремила към ЕС. Заради нерешения граничен спор със Словения, преговорният процес с Хърватия остана задълго блокиран. А и световната икономическа криза, започнала през 2007 г., удари жестоко Хърватия: от 2009 до 2014 страната отбелязваше отрицателен икономически ръст.

Насред тази криза - през 2013 година - Хърватия беше приета в ЕС, който също се намираше в тежко състояние. Членството ѝ обаче започна с фалстарт: за да предотврати екстрадирането на издирвания в Германия за убийство бивш шеф на тайните служби Йосип Перкович, Загреб прие спешно закон, който ограничава действието на Европейската заповед за арест. Чак след като европейските партньори на страната я заплашиха със санкции, Хърватия отмени ограничението.

Разпри със съседите

Хърватското членство в ЕС не донесе очаквания успех. Дори напротив: страната, която искаше да е адвокат на държавите, кандидатстващи за прием в ЕС, сама се превърна в проблем. На два пъти вече Брюксел трябваше да се намесва заради недопустими търговски санкции на Хърватия срещу Сърбия. Балканският инат играе голяма роля също и във взаимоотношенията на Хърватия с другите, не по-малко твърдоглави бивши нейни партньори от времето на Титова Югославия.

Без значение кой управлява в Загреб - консерваторите или социалдемократите: залагането на националистическата карта във вътрешната политика пречи на Хърватия да бъде възприемана като сериозен партньор във външната политика. Граничният ѝ спор със Словения, раздорът ѝ с Унгария за петролния концерн Ina и разногласията ѝ с Босна/ Херцеговина относно планирания мост на полуостров Пелешац показват, че Загреб е неспособен да решава конфликтите със съседите си в здравословна атмосфера на сътрудничество.