Ще оцелее ли ЕС?

Европейският съюз преживя шест трудни години. Идните няма да са по-леки. Кризата може и да не означава край на мира и партньорството в Европа, но със сигурност ще ликвидира отделни европейски илюзии. Годините на финансовата и дългова криза бяха поучителни и твърде горчиви. Поучителни, защото показаха недостатъците на онази политическа конструкция, която ЕС възприе в еуфоричното време след края на Студената война с цел да се превърне в нова, решаваща сила в света. Годините бяха горчиви, защото ни накараха да разберем, че страните-членки на Общността нямат необходимата сила да преодолеят именно тези недостатъци.

Нито едно от двете големи начинания, които трябваше да подсилят позициите на ЕС навън, а и да засилят единството вътре в самата Общност, не бяха реализирани. Тъкмо обратното. Еврото не доведе до задълбочаване на политическата интеграция, а по-скоро до растяща дезинтеграция. Доверието и солидарността отстъпиха място на старите предразсъдъци, а общата политика по външните работи и сигурността не оправда надеждите, с които беше създадена.

Европа се превърна в болник

Вместо от приятели и партньори, ЕС днес е "обграден от огън", както писа британският "Economist". Европа и Русия отново се надпреварват във въоръжаването. В Украйна има война. Кавказ не спира да се тресе от размирици. Войните в Сирия и Ирак застрашават да повлекат в пропастта целия Среден Изток. Арабската пролет прерасна в Есен на насилието, а т.нар Ислямска държава все повече разширява владенията си и застрашава Европа.

Европа се превърна в болник. Еврото например се нуждае от постоянни спешни операции, за да оцелее. Стигне ли се до сложни външнополитически схеми, както преди, така и днес се налага да се намесват големите държави от Общността. Те пък действат според собствените си - германски, френски или британски - интереси. ЕС така и още не е успял преодолее тежките политически и финансови проблеми, свързани с голямото разширяване на изток и югоизток. А притокът на бежанци поражда различни егоизми сред европейските държави. На пух и прах се разби илюзията от 1990-те години, че въвеждането на единна валута неизбежно ще подсигури единение в областта на икономиката, финансите, външната политика и политиката по въпросите на сигурността.

Сега кризата ясно посочва не само грешките, допуснати при създаването на ЕС. Тя показа и какви биха могли да бъдат възможните начини за тяхното отстраняване. Но тъкмо в това се крие и дилемата на европейците: нито една страна-членка не е готова в името на общата европейска кауза да се раздели с част от националния си суверенитет в областта на икономиката, социалното дело, данъците и финансите, или пък в сферата на сигурността.

От първата стъпка, направена през 1951 година, до днес европейското единство извървя дълъг път. Само че народите са все още твърде далеч от готовността да заменят съюза от суверенни национални държави с една европейска федерация, примерно по модела на Федерална република Германия.

Самонадценяването на ЕС

Неспособността на политиката и на народите да предприемат необходимото за Европа, не е резултат от индивидуални грешки на държавните и правителствени ръководители. До това състояние се стигна заради самонадценяването в началото на 1990-те години. След триумфа над Източния блок в края на Студената война, европейската политика просто се надцени. Тя наистина вярваше, че може на бърза ръка да превърне надменния и зает предимно с мисли за собственото си благоденствие ЕС във велика сила. Сила, която се опира не само на обща валута и съвместна политика по външните работи и по сигурността, но и такава, която постоянно разширява своята територия. Тази политика подцени не само обективните проблеми, свързани с единната валута и общата външна политика. Тя умаловажи и съпротивата на европейците срещу една Европа, която де факто иска да измести техните национални държави. Допитванията сочат, че европейците харесват своя ЕС – той е приятен, удобен и им носи предимства. Те обаче не са готови да му дадат допълнителни правомощия над техния живот.

Тази дилема между претенциите и реалните възможности не означава непременно и край на ЕС, стига той да си извади вярна поука от кризата. А тя гласи: да се освободи от ненужния баласт. Тъй като еврото вече не може да бъде отменено, е редно всички сили сега да се концентрират над неговия контрол, така че от общата валута вече да не произтичат екзистенциални заплахи. В същото време Общността трябва да направи своята външна политика по-реалистична, както и политиката си по разширяването. В крайна сметка в тази криза става дума главно за следното: от грубия строеж на общия европейски дом да се запази една солидна основа, която идните поколения да могат да надграждат в бъдеще.

*Мартин Винтер е бивш кореспондент на различни германски ежедневници в Брюксел. През 2015 той издаде книгата си "Краят на една илюзия – Европа между претенциите, желанията и реалността".