Баклава и други любезности
30 юли 2010В Турция гостите биват по традиция угощавани с баклава, локум и други тежки сладости. Така че е доста необикновено самият гост да поднася сладкиши. Но ето, че тъкмо това стори тези дни британският премиер Камерън, като заяви, че еврочленството на Турция било негово съкровено желание: такива медени приказки от устата на един европейски ръководител отдавна не се бяха чували край Босфора.
Раздвоението на Европа
Само няколко часа по-късно в Истанбул цъфна германският външен министър Вестервеле, който обаче изобщо не засегна тази тема - и нищо чудно: консервативно-либералната коалиция в Берлин е дълбоко раздвоена по турския въпрос. Впрочем това раздвоение прорязва цяла Европа, поради което от пет години няма никакво движение на присъединителните преговори.
Досега Анкара страдаше, че я пренебрегват. Напоследък обаче турците демонстрират едно невиждано самочувствие. В тази нова поза Турция се изживява като пъпа на света между Риад и Москва. Там, където навремето беше Османската империя, днес шътат турските дипломати. Те посредничат между сърби и босняци, разговарят с изпокараните палестинци, надяват се да помирят Иран и Америка. А дипломатите са следвани по петите от строителни фирми и банкери. Базата на това настъпление е стопанският растеж, който през първото тримесечие достигна 11,4 процента - само Китай се развива по-динамично.
Европейците би трябвало уж да са доволни от всичко това - нали все се оплакваха, че турците били мизерници, които ЕС не може да си позволи да храни. Този аргумент ще продължи да се обезмисля, но въпреки това променяща се Турция не е по вкуса на много европейци.
Страхът от Анкара
Междувременно за страха от Анкара има други причини. Това са притесненията, че от реална или въображаема сила турците много скоро ще престанат изобщо да обръщат внимание на Запада, и то колкото повече арабските маси правят евалла на премиера Ердоган за критиката му срещу Израел. Американците са вече дълбоко обезпокоени. Камерън може би не случайно посети Анкара веднага след завръщането си от Белия дом.
Вашингтон има нужда от Турция за изтеглянето си от Ирак, Израел има нужда от Анкара като единствения му съюзник в региона. За европейците това не означава, че трябва да правят мили очи на турците, а че трябва най-сетне да започнат да разговарят с тях на равни начала.