"Ще се върна в България, каквото и да ми струва"

Вече публикувахме част от многобройните писма на наши читатели, които се включиха в допитването ни за „пътуващите българи”, за техния избор и тяхната съдба. Сега Ви предлагаме още мнения, включително и на хора, избрали живота в България. Част от днешните отговори са и реплика към есето на професор Юлиана Рот от Мюнхен, което публикувахме преди две седмици под заглавие "Българите от чужбина - чужденци в България?". Поместваме отзивите с известни съкращения и без коментар.

Ваня Д.: „Прочетох писмата от емигрирали българи и реших да споделя моята история. Израснах в чужбина. 15 години в държава, където винаги съм чакала лятото, за да мога да се прибера вкъщи. Проливах сълзи при всяка среща и при всяка раздяла с моята родина. Опитвам се да разбера хората, които гледат към България с отвращение. Може би причината е, че им е омръзнало цял живот да търпят мизерията. Завърнах се в България на 24 години и работих като медицинска сестра 4 години. Видях българския начин на живот. Отношението. Мисленето на хората. Желанието винаги да имаш повече и повече. Нуждата от скъпа кола, скъп телевизор, всекидневното ходене по кръчми и кафенета. Нуждата да се покаже и докаже нещо на другите. В един момент и аз пожелах да имам повече. Заминах за Германия. Сега имам повече пари, но въпреки това пак се улавям, че все още ми трябва нещо.

Истината е, че за да бъдем щастливи, трябва да погледнем в друга посока. Когато някой ме пита какво искам да получа за Коледа или за рождения си ден, аз вече нямам никакъв списък. Искам да бъда с хората, които толкова много обичам, но оставих толкова далече. Искам да се събуждам в удобното си легло и да гледам към прекрасните планини, които са срещу терасата ми. Искам най-хубавото море да бъде на 3 часа път, най-вкусните плодове и зеленчуци да са на 2 минути от вкъщи, най-хубавото време да ме радва и топли всеки ден. Мисля, че проблемът не е в това, което имаме или нямаме, а в грешното схващане за нужните неща. В сбърканите приоритети. В неправилното разбиране на света. Обичам си родината и смятам скоро да се върна там, каквото и да ми струва. Не мога да кажа, че бъркотията в България е по-голяма, отколкото в другите държави. Проблемът за мен е човешкото мислене, а не банковата сметка.”

Лидия Кръстева: „Аз пък имам много приятели, които живеят добре в България, не са олигарси и връзкари, не се отказват - учат, пътуват, работят, отворени са към света, любопитни, инициативни, граждански ангажирани. Нито те ми завиждат, нито аз им завиждам, защото всеки е платил цената на успеха, на провала и на мечтите си.”

"Връщане назад няма"

Вениамин Митичев: „Очевидно всеки иска да живее при нормални условия: да покрива разходите си и да има известна сигурност, което в България много често е трудно постижимо. Освен по-добра работа се търси и по-добро образование. Очевидно нашето вече не е на ниво, а и сякаш не се стреми към прогрес. Много от познатите ми в чужбина са започнали от дъното - работа, която е далеч под нивото им на образование и квалификация. Въпреки това те нямат намерение да се връщат в България. По-голямата част от емигрантите са убедени, че връщане назад няма, дори ако е останало чувство на носталгия. Хората са информирани, запознати са със ситуацията в България и може би това има дава допълнителен стимул да се интегрират още по-бързо в чуждата държава. Те са видели и двете страни на монетата и са доста по-наясно от хората, заклели се да останат в България. Можем да говорим за патриотизъм и национално съзнание, но в глобалния свят, в който живеем, всеки избира по кой път да поеме.”

Валери Терзиев: „Изобщо не можем да твърдим, че тези българи са преуспели в живота си на Запад. Масата от тях просто не са. Аз лично съм от тези българи, които са имали възможността да изоставят Родината, за да живеят по-добре. Но се върнах и съм щастлив с избора си. Именно мечтата за по-добър живот е накарала тези хора да напуснат страната, но мнозинството от тях не могат да се откъснат от клетия емигрантски живот, трудно са приети от местното население, което навсякъде по света, както и у нас, проявява същото отношение към чужденците - гледа с подозрение на тях.

Аз имах възможността да обиколя света (8 пъти около екватора със самолет), както преди 1989 година, така и сега. Натрупах богат житейски опит, но не можах да спра дъщеря си. Още ненавършила 21 години, тя напусна България, уж с цел само да продължи образованието си, но остана завинаги в Америка. И след 11 години вече не е български гражданин! Една простичка дума обяснява голяма част от възникналите въпроси - глобализацията. Тези не-българи и не-чужденци са хора без Родина. Те са съхранили българските си обичаи, като се опитват да се интегрират в приемното общество. Това е проблемът. Аз се срещам с десетки и стотици такива хора, които се чудят защо ги гледат в България с чуждо око. А особено неуспелите в чужбина българи, едва събрали 1 000 долара или евро, за да се върнат за една седмица у нас, просто парадират, за да покажат колко са преуспели в живота. Говорят високопарно, харчат пари, които след това вероятно трябва да връщат. Позволяват си да се държат назидателно, високомерно към местните "туземци". Те нямат място у нас, просто защото България не ги интересува. Връзките им с България се изчерпват с родителите, които след време напускат този свят. Те дори не знаят какви са политическите нагласи в страната, но това не им пречи да гласуват на изборите крайно дясно, без да са чули посланията на т.нар. си „избраници”, които ги наобикалят в Чикаго или Мюнхен и плещят селски простотии.

"Те вече са испанци, германци или американци, но не и българи"

Ако трябва да използваме терминологията от времената на комунизма, която най-точно определя отношението към не-българите: те са си невъзвращенци, хора, които са се отказали от род и Родина, търсейки препитание и нови възможности в един друг, но чужд свят. Голяма част от тях живеят в смесени бракове. Децата им учат в местните училища, не говорят български език, нямат спомен за бившата си Родина. Те вече са интегрирани в новото общество и връзката им с България е трайно прекъсната. Те вече са испанци, германци или американци, но не и българи.”

Илка Стоянова: „По професия съм медицинска сестра. Бях в Австрия през февруари като болногледачка. Фирмата беше австрийска, а шефката - българка, женена за австриец. Жените, които набираше, не знаеха немски, тя им взимаше личните карти, за да ги регистрира, но им ги връщаше чак на края на престоя. Не я интересуваше, че може на улицата да ги спре полиция без документи. В зависимост от това дали си изкарал пълния работен месец или не, накрая удържаше от парите според нейните собствени изчисления! И така аз подписах договор за 1 300 евро, а се оказах с 600 евро чиста пара. Не казвам, че всички са такива, но стана нормално сънародниците ни да правят гадости, българи да се крадат и предават за пари! В същото време в работата ми в България се промени отношението към мен. Шефове, които взимат трикратно и четирикратно повече от мен, ме гледат накриво, че съм отишла в чужбина, работила съм и съм дошла с пари. Не знам какво да кажа повече, потресена съм от всички - и тук, и там! Държи ме вярата в Бог, че рано или късно ще има справедливост.”

"Истинският проблем - инфантилността на нацията ни"

Мариана Атанасова: „Заедно със съпруга си аз самата живях в чужбина повече от 6 години. През това време често пътувах до България поради научната си работа. От година и половина сме отново в страната ни, този път за постоянно. Не съм се сблъсквала с омраза нито по времето, когато живеехме в чужбина, нито сега, когато сме в България. Да, съзнавам, че ме виждат като различна. И това е обосновано. Би било ненормално човек да остане непроменен, след като години е бил потопен в различна култура. Но не съм се натъквала на негативизъм. Моята среда е от хора, голяма част от които имат приятели и роднини в чужбина и са достатъчно наясно, че животът във всяка страна предлага както плюсове, така и недостатъци и трудности. Наясно са също така, че българите, живеещи в чужбина, са много по-добре информирани от българите в България, включително и за политическите реалности в страната ни. Хората в моята среда ценят високо факта, че българите в чужбина са социално ангажирани и работят за промяна на ситуацията в страната. И накрая, но не на последно място: движа се сред хора, които са наясно със себе си, с мотивацията си да останат в България, с цената, която стои зад всяко тяхно решение. И, както се казва, са ОК със себе си.

Ако наистина има омраза у някои българи (а такава има, това е безспорно), тя е не само към българите в чужбина, а към всички. На много нашенци им е крив целият свят, защото те самите, без значение от възрастта си, са незрели хора, които не желаят да поемат отговорност за живота си. Това аз виждам като истинския проблем - инфантилността на нацията ни. Ако мога да си позволя такъв призив: нека българите в чужбина да не се отказват, да не се уморяват да ни предизвикват в това отношение! Слагам и себе си в това число, защото съзнавам, че нося този нашенски манталитет. Ако няма постоянно предизвикателство - как ще пораснем?”

"А какво прави българинът? Спасява се поединично."

Николай Стоянов: „Прочетох коментарите. Всеки за себе си е прав. Моят брат е от 1990 година в Германия. И аз живях там до 1996 година, но после се прибрахме със съпругата. Устроихме си живота в България, въпреки всичките трудности. Много е лесно да захвърлиш всичко, да се качиш на автобуса или самолета и да заживееш в един подреден свят. Задаваме ли си обаче въпроса защо е подреден? Ами защото всеки един гражданин си е отстоявал правата. А какво прави българинът? Спасява се поединично. Други да се борят, ние емигрираме. Ако не се научим да си отстояваме правата и не осъзнаем, че България - това сме ние, България просто ще я закрият. Ще ни остане едната носталгия и изгнилите ръкави в ягодовите масиви в Англия или в някой ресторант в Германия.”