БСП не може да се измисли отначало

Социалистическата партия у нас влезе и излезе от най-висшата си партийна сбирка с около 13% електорална подкрепа и обичайните вече изтъркани фрази. А също и с мантрата, че трябва да се харесват повече, за да бъдат харесвани и от другите.

Поредното заседание на 48-ия конгрес имаше за цел да сплоти социалистическите редици преди местните избори тази есен. В крайна сметка дали след няколко клиширани речи висшите партийци на партията са по-сплотени не е ясно. Разбраха се обаче няколко други неща: Сергей Станишев още се изживява като лидер на българската левица, Михаил Миков изглежда и се държи не като председател на партия, а като и.д. шеф по заместване, а основното обобщение направи след конгреса говорителят на формацията Атанас Мерджанов, който заяви, че БСП е стигнала дъното. Естествено, чуха се изговаряните на всяка соцсбирка възгласи за олевяване на партията до степен българска СИРИЗА, скъсване с олигархията, задълбочаване на приятелските отношения с Русия и традиционните, но вече силно изтъркани лозунги за освобождаване на страната от ГЕРБ.

Дъното на БСП

Истината обаче изглежда доста по-различно. БСП няма как да скъса с олигархията, защото олигархията е нейно произведение в по-голямата ѝ част. В този смисъл олигархията съвсем официално председателства и местни структури на левицата. Тя от своя страна не може да бъде българската СИРИЗА. Ръководството на БСП пък вече не желае да освобождава страната от ГЕРБ или да постига някаква социална справедливост, за каквато претендира, защото при всеки удобен случай консумира крехката близост с управляващите – плод на „новата политическа култура“ на Бойко Борисов, настъпила след последните извънредни избори.

Единственото вярно от всички констатации по време на и след конгреса на БСП е, че партията е стигнала дъното. Това дъно не е в резултат на съвместно управление с ДПС, както се опитват да го представят сега функционерите на левицата. Дъното не се нарича Пламен Орешарски или Делян Пеевски. Те двамата са само продуктът на въпросното дъно.

Дъното на БСП е нейното ръководство. А най-голямата заплаха за БСП е нейният електорат. И ако подобна теза звучи радикално, нека видим фактите.

Лявото в България – антипод на лявото в Европа

В нормалния, западен свят ляво означава разкрепостеност, либерални възгледи и уважение към европейскостта. В България лявото е силно консервативно, отричащо капитализма (каквито гласове се чуват последните дни от социалисти) и се свързва най-вече с умиление по времето „преди 10 ноември“, а към момента и по Путинова Русия.

Ако в нормалния, западен свят лявото е човеколюбиво, то в България социалистите си спомнят с умиление за Тодор Живков и в повечето случаи отричането на тоталитарния строй води до човеконенавист.

В света на западния човек левичарските вълни увличат младите. В България левичарски вълни няма. Младите не са с кецове, а са комсомолци. А предизборните програми на БСП са предназначени за консумация от хора над 65 години. На други географски ширини социалистите приобщават различните, по нашите – предимно се разграничават, за да не разочароват я движението на ветераните, я някой пенсионерски клуб, превърнат от местен лидер в първична партийна организация.

Следствия и заплахи

Този дисбаланс пък поражда и по-скоро центристки изказвания от представители на десницата. Неотдавна лидерът на ДСБ Радан Кънев описа себе си като „по-скоро вляво от центъра в българските условия“. А тази размяна на ролите води до напълно естествено изкривяване на цялата политическа среда у нас. Затова и у нас често за масовия избирател ляво означава тоталитаризъм, а дясно - демокрация.

Не на последно място - затварянето на БСП в целевата група на над 60-годишните пречи на формацията да се развива, а неслучилото се разграничаване от БКП (догодина партията ще празнува 125-годишнина) предопределя самомнение за „право на власт“, което на формацията ѝ се дължи от само себе си. Затова социалистите не успяват да увлекат избиратели, но пък за сметка на това са готви на всякакви компромиси, за да се доберат до управлението, което според първичния им рефлекс им се полага. Делян Пеевски бе само най-видимата и отвратителна част на въпросния компромис.

БСП не може да бъде реформирана, а ръководството ѝ не би успяло да я измисли отначало. Левицата отдавна не прави политика, тя мисли ситуационно. А ситуацията винаги е една – как да се добере до управлението или как да запази лостовете си в него. Което пък ще обслужи няколко фигури, застанали начело на формацията от години.

Затова и конгресът на БСП е винаги един и същ, посланията са изхабени, а говорителите звучат фалшиво. По тази причина социалистическата партия у нас променя само електоралната си тежест и тя все по-усилено върви към отрицателни стойности. Впрочем, липсата на нормално ляво в България (освен че изкривява политическото) отваря опасна ниша, за която настроения има. Те, разбира се, могат да се канализират, ограмотят и с годините да не бъдат заплаха. Но могат да бъдат усвоени добре от някой с кецове и блясък в погледа тип Волен Сидеров. И тогава думите за българска СИРИЗА няма да звучат просто като предизборно нищоговорене. Ще бъдат истинска, реална заплаха.